Кутията на Пандора

Лейтенант Василий Монахов получи първата си самостоятелна задача. Вярно, че трябваше да издирва не престъпник, а събрат по професия — изчезналия следовател от Московската градска прокуратура Александър Турецки. Артьом Ключански нямаше домашен телефон, живееше на края на географията, зад Топли стан. Вася едва откри съответния блок, отвори му красива млада дама с копринен пеньоар и обясни, че мъжът й Артьом Ключански не се прибира преди десет, тъй като кооперативна фирма „Ехо“ тъкмо прохожда и иска извънредно много работа. Не знаеше точния адрес на фирмата, но му обясни, че се намира на една от пресечките на „Пятницка“ близо до Спестовна каса.

Вася близо два часа се въртя из уличките, докато на една не откри познатата лада. Отиде, почисти от номера мръсотията и се убеди, че е колата на Турецки. Наблизо в един двор видя табелка „СП“ „ЕХО“ на врата, пломбирана според всички изисквания и запечатана от ГУБХСС на Министерство на вътрешните работи на СССР.

— Закъснял си, младеж. Ако беше тук през деня, щеше да отидеш с тях.

Вася се огледа. Мъж поправяше велосипед до съседната врата.

— Къде?

— Ами в пандиза. Откараха ги всички накуп.

— И вие видяхте с очите си?

— С очите си видях. А ти какво търсиш?

Монахов бързо измъкна от горния си джоб служебната карта.

— Аз съм от криминалната милиция. Да сте видели случайно дали е идвал тук един висок мъж, симпатичен, с дънки, с маратонки, косата му не е нито тъмна, нито светла… („Какви глупости говоря“ — мрачно си каза Монахов.) Той е следовател от Градската прокуратура.

— Да не съм жена, да ги гледам кой рус, кой черен. „Симпатичен“… Всички бяха с дънки, всички млади, симпатични. Цивилните ги събраха в буркана и тю-тю! А вашите бяха трийсетина души. Един от цивилните, вярно, през цялото време се дърпаше и крещеше, та на бърза ръка го смаризиха. Може да беше с маратонки.

Началничката Романова и майор Грязнов изслушаха доста разхвърляния рапорт на лейтенант Монахов и го помолиха да разкаже още веднъж всичко отначало.

— Пу! — Романова от яд плю на пода. — Засега едно е ясно: вратите на „Ехо“ са запечатани от обехаесесовското управление. Колата на Турецки е наблизо. Следите му се губят там, на „Пятницка“. Това са фактите. Всичко друго са фантазии. Какво сега, да се обадя в управлението и да питам: „Извинете, да не сте забърсали, без да искате, нашия човек — следователя Турецки? Ако да, върнете си ни го.“ Как ли ще изглежда такова нещо, питам.

Монахов безпомощно сви рамене, той не беше достатъчно осведомен за междуведомствените отношения! Грязнов се усмихна:

— Доста особено ще изглежда, но ти все пак ще се обадиш.

— Естествено. Ще се обадя.

Шура прегледа указателя на Министерството на вътрешните работи и завъртя:

— Обажда се началничката на Московската криминална милиция полковник Романова. Трябва ми спешна справка: кой е ръководил днес операцията в кооператива, тоест смесеното предприятие „Ехо“, на улица „Пятницка“? Как така не давате справки по телефона? Тогава свържете ме с началника на управлението… А, на извънредно съвещание. При министъра. Тогава с първия му заместник… Аха, в отпуска. Тогава с дежурния. А, с дежурния ли говоря? Името ви, ако обичате? Полковник Лисичкин. Благодаря ти много, полковник Лисичкин.