Кутията на Пандора

— Като дойде на себе си, веднага ме извикайте. Гледайте да разберете името му. За да уведомим близките.

— Нали няма да умре, Давид Лвович? Толкова е млад…

— Ще знам със сигурност едва след подробните изследвания и рентгена.

„Няма да умра, вече не съм умрял!“ — искаше да извика Турецки, обаче още не чувстваше езика и устните си. Надви болката и отвори очи, но успя да види само тясна ивичка светлина, която веднага изчезна: вратата за коридора се затвори. Значи е болен. Кога и от какво се е разболял? Коя дата сме днес? Колко време е бил в безсъзнание? Извърна очи встрани и видя голям кръст на тъмен фон. Часовникът на стената показва четири и петнадесет. Но какво е — ден или нощ? Това не е кръст, това е рамката на прозореца. Вън отминава нощта. Много искаше да разбере какво има там, зад прозореца, долу, под бавно просветляващото небе. Повдигна се на лакът. Сякаш нажежено желязо се стовари върху рамото и главата му и той си спомни всичко, като че ли го видя на филм, прожектиран отзад напред: бесния камион, горичката, мръсната речица, смрадливия канал, татарите, Керим, затвора, Чуркин, Амелин… Не, още не е мъртъв, никак не иска да умира, но някой друг ужасно го желае. И този друг ще отиде или вече е отишъл в килията с изкъртената плоча, за да го убие, ще напише от името на Турецки предсмъртно писмо на лист с неговия, на Турецки, собственоръчен подпис. Не, вече нищо няма да напише, защото Турецки го няма в килията, значи ще го търси и ще го намери, понеже никак няма да е трудно: в затвора бързо ще разберат как се е измъкнал, къде тръбата излиза на повърхността и къде са го откарали след произшествието с камиона. Трябва незабавно да се измъкне от тази болница, тук не е затвор, трябва просто да стане и да си отиде, както е, с тази фланела шестдесета мярка, да стане от леглото и да си отиде.