Кутията на Пандора

Четвърт час по-късно Керим се върна с трима затворници и чувал с дрехи, въжета, инструменти и други необходими за бягството неща. Борците за свободата на татарския народ се оказаха млади интелигентни момчета, бързо заговориха непознатия си език и току поглеждаха към Турецки. А той свали ризата, дънките, гащетата, тикна ги в приготвения за целта найлонов плик с изтипосана кравешка муцуна, нахлузи нечий почти съдран анцуг.

— Маратонките също свалете, ще вървим боси — тихо каза един от младежите. — Ще вървите след нас. Ето, вижте по картата. Трябва да минем по тръбите към осем километра. Щом стигнем до тази рекичка, сменяме дрехите и — кой накъдето види. Да знаете, посоката на течението е надолу към града. Нямаме друг изход, освен да разчитаме на вашата почтеност.

Турецки бързо закима, свали маратонките и завърза торбата за кръста си като другите.

Около половин час отиде за повдигане на предварително изкъртената плоча. Бегълците се сбогуваха с Керим, който остана да прикрие следите от бягството поне в началото, и се спуснаха по въжетата в долното помещение, което някога вероятно е било канализационна камера; от стените стърчаха покрити с втвърдена слуз срязани тръби. Един от бегълците освети с фенерче стената, даде знак „тук“ и тримата започнаха да я къртят с чука, увит в меки парцали, докато на половин метър от края й не се разкри дупка с формата на огромна тръба. Явно и проходът беше подготвен предварително, а след това запушен отново, но вече с шперплат, измазан отгоре с цимент. От тръбата ги лъхна на гнилоч.

Един след друг се вмъкнаха в тръбата, младежът с фенерчето отпред, и пълзешком с лакти и колена поеха напред, като се охлузваха до кръв в грапавата повърхност. Тръбата постепенно се разширяваше, те вече не пълзяха, а напредваха на четири крака. Отначало тръбата беше водоравна, после, след като диаметърът й се увеличи още малко, се заспуска под лек наклон. Придвижването стана доста по-леко, но вонята тук беше още по-гадна, очите им сълзяха от амонячните изпарения, съзаклятниците на Турецки толкова се отдалечиха, че той едва различаваше мъждукането на фенерчето. Внезапно секна и тази слаба светлинка. Той усили крачка, почти се затича, приведен, с изпружени напред ръце — и с все сила се блъсна в преграда: на това място тръбата завиваше. Отново видя отпред светлинката, тръбата стана грамадна и можеше да се изправи в цял ръст, но някъде отстрани го удари отходна струя, той се хвърли напред — от другата страна течеше не струя, а цял водопад от изпражнения или химически отпадъци. Пристъпяше до глезените в тази гадост, хлъзгаше се по дъното и внимаваше да не изпусне торбата, наложи се да намалява темпото, краката го носеха устремно напред, очите, разяждани от парите на кой знае какви съединения, вече не виждаха нищо, струваше му се, че още метър, и няма да издържи повече в това зловоние, от което всяка секунда щеше да загуби съзнание. Идеше му да извика: „Момчета, малко да си починем“, повтаряше си тези думи наум и това още повече го затрудняваше. Тогава започна да си говори на глас: „Никаква почивка, скоро ще свърши, никаква почивка.“ Гласът му кънтеше от приглушеното ехо и заглъхваше някъде далече назад. Тогава в паметта му изплуваха други гласове, неговият и гласът на Бабаянц, когато водеха онзи нелеп диалог: