Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
Бочев преминал през менгемето на собствената си Държавна сигурност. След 1956 година той излязъл от затвора напълно реабилитиран. Но К. в същите седем години бил вече направил главоломна кариера, чийто мотор именно беше арестуването на най-близкия му човек.
— Когато излезе от затвора, аз се дигнах и специално отидох да го видя и да му разкажа точно какво е било, че и на мене не ми е било леко, но какво можех да направя… Отидох като човек, с добро… а той се развика, плю върху мене и ме изгони… — каза с горчивина К. И внезапно добави: — Знаеш ли, че той разказва навсякъде какъв подлец съм бил! Той не разбира, че на мене също не ми беше леко… Такива бяха времената.
— Защо тогава не си напуснал службата, защо просто не си излязъл от играта? — попитах го аз.
— Не можех — каза ми той. — Веднъж щом влезеш вътре, ти си вътре за цял живот! И той знае това много добре! А ако беше обратното, ако заповедта беше за мене, той щеше да постъпи точно както аз постъпих! Аз не съм виновен! — викаше нервно той.
Не зная колко искрен и колко честен беше при разказването на тази история, но главният факт си оставаше болезнено силен — той беше направил кариерата си върху нещастието на своя другар. Помислих си, че всеки тоталитарен режим имаше нужда от хора като полковник К., които можеха да действуват така, и че партията е отлично извинение за тях.
Все пак по-късно, от висотата на своето положение, той чувствуваше, че трябва да заличи по някакъв начин този факт, а може би и други подобни факти, защото с времето партийната етика беше отишла на бунището, а човешката етика с големия и вечен въпрос за човешката отговорност бе застанала дори пред него.
ВСЕКИ ПОДОЗИРА ВСЕКИГО
Ето че не мога да си спомня един ден от живота ми в България, в който да не съм бил атакуван било отвън, било отвътре от тази мъчителна всеобща болест — подозрението. Не познавам човек, който да не ме е угощавал с обилни порции свое подозрение, и не са малко онези, на които аз съм сервирал мои подозрения. Дали те бяха основателни или не, това в края на краищата нямаше никакво значение. С течение на годините ние достигнахме онова състояние, което в медицината наричат параноя. И както алкохолиците изпитват болезнена страст към питието на Бакхуса, така и ние изпитвахме страст да подозираме, налудна необходимост да се плашим и да плашим. Колко често виждам очи, които гледат, без да вярват, които са пълни с подозрение, безпокойство и отразяват най-различни степени на страха. Колко пъти съм виждал върху лицата отсреща този мътно въпросителен израз: „Абе кой те знае ти кой си!“ Въпрос, отправян от всеки почти спрямо всеки. И дори когато изразът е липсвал, човек знае, че подозрението си стои там, неизбежно, неотстранимо. Не познавам човек в България, дори най-благородни и честни хора, срещу които да не е хвърляно подозрение, че те не са това, за което се представят, че зад тях стои нечиста цел.
Цялото това взаимно и всеобщо подозрение, което не е загубило силата си до ден днешен, е изключителен патент на режим. Всеки, който познава нашата страна отпреди тридесет години, всеки, който има някаква елементарна представа от традициите и нравите на нашия народ, би се стъписал пред този деветосептемврийски феномен на страха. Защото именно черните облаци на терора и страха доведоха до превръщането на подозрението в инстинкт за самосъхранение. Терорът и страхът родиха и развиха това болестно състояние на духа — подозрението. По принцип то беше цел и резултат от партийната идеология и политика, на противопоставянето на човек на човека, на правилото всеки да бъде враг всекиму, което улеснява извънредно много диктатурата.
В основата на всичко това лежи криминалното отношение на властта към народа. Режимът у нас не само не вярва на народа, но го и смята за потенциален враг. Затова този режим създаде един огромен институт, чиято задача е да подхранва, отглежда и материализира подозрението. Вероятно 99 на сто от всички подозрения у нас пряко или косвено са свързани с Държавна сигурност. Дори върху дълбоко лични и частни преживявания, като любовни истории или семейни драми, човек долавя подозрения, свързани с този чудовищен институт. Принципът на доверието, върху който се изгражда всяка нормална човешка организация, у нас е заменен с принципа на подозрението. За по-голямо благозвучие в официалния речник се използува думата БДИТЕЛНОСТ. Оправдано или неоправдано, режимът подозира всеки български гражданин в съзнателен или несъзнателен опит да го разстрои. В отговор всеки български гражданин подозира режима в постоянен натиск да му отнеме нещо, да го ограничи и напълно покори. И тъй като режимът не е фикция, а се представлява от хора, то подозрението е между едни хора и други хора. Понеже не е много лесно да се разбере кой е по-тясно свързан с режима (а това непрестанно се променя) и понеже освен явните му представители съществуват и много тайни — подозрението върви във всички посоки.