Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
„Ние бяхме поразени — разказваше моят познат. — Това щеше да бъде най-голямата и най-страшна конспирация, която някога е била разкрита в Източна Европа. В нея участвуваха най-доверени хора.“
В Държавна сигурност било обявено извънредно положение и била дадена заповед за извършване на арести през следващата нощ. Били хвърлени всички сили за предстоящото ликвидиране на тази огромна конспирация. Ала в навечерието на арестите някакъв стар и опитен разузнавач поискал магнетофонните записи за електронно изследване. Нещо го усъмнило. Няколко часа по-късно той спешно докладвал, че лентите представлявали фантастичен фалшификат, че отделни думи и изрази на разговарящите били монтирани с невероятно умение да образуват диалог. Притиснат здраво до стената, младият лейтенант признал, че всичко било негов монтаж, че срещите били действителни, но разговорите напълно фиктивни. Когато го запитали защо е направил всичко това, той отвърнал безочливо:
„Ами исках да видя каква каша ще стане!“
Разбира се, той бил изхвърлен от Държавна сигурност и наказан. Не зная колко е вярна тази история, но на мен ми бе разказана като нещо напълно сигурно. И за всеки, който познава нещата у нас, тя звучи доста правдоподобно тъкмо поради силно развития инстинкт на подозрението. Инстинкт, който има нуждата да бъде постоянно подхранван. Дори предполагам, че тъкмо атмосферата на подозрение е тласнала младия лейтенант към този опит да реализира подозренията или да удовлетвори необходимостта от врагове. Нещо повече, ако фаталната грешка с арестите е била направена, аз се съмнявам дали развихрилата се параноя би позволила след това изправянето й. Убеден съм, че всеки гражданин у нас носи у себе си достатъчно основания да бъде набеден, че в биографията на всекиго има нещо, което може да послужи като обвинителен материал.
Но преди да премина към подозрението като важен фактор в живота на обикновените граждани, трябва дебело да подчертая, че неговото огнище наистина са хората от върха. Човек дори би могъл да отгатне ранга на някой другар по степента на подозрението, което той храни спрямо другите. Колкото подозрението му е по-силно, толкова по-високо е мястото му. И това е твърде обяснимо.
Особено болезнено развито е подозрението в ниско интелигентните ръководители и некадърниците. Най-подозиращи са другарите, които дължат всичко на партията и не притежават нищо свое. Ала както вече отбелязах, параноята на тези другари е в голяма степен оправдана от характера на режима. През цялото историческо време, откакто този режим пое твърдо властта у нас, вътре в него кипи борба. Не искам да изреждам на колко заговори и конспирации сме били свидетели, колко чистки в първите партийни редици са минали пред очите ни — от свалянето на Трайчо Костов до свалянето на Гяуров, Абаджиев и Коцев. Подозрението между хората на върха датира още отпреди Девети септември. И до ден днешен видни партийни дейци хранят подозрение спрямо свои колеги и другари във връзка с поведението им в полицията, във връзка с държанието им в затвора и особено във връзка с партизанските им подвизи. Колко пъти съм долавял това пламъче на зъл присмех, когато официално се изреждат подвизите на другар номер едно или номер две. Понякога нещата са по-открити, като че лагерите се знаят, макар аз никога и да не узнах каква е разликата между един и друг лагер у нас и кой в кой лагер е. Веднъж вечерях у член на Политбюро и фактически за първи път виждах този човек отблизо. На другия ден, при служебна среща, секретарят на партията по идеологическите въпроси явно ми намекна, че ако държа на неговото разположение, не бива да приемам втора покана за вечеря от същото място. Как и откъде бе научил за тази най-скромна вечеря, така и не разбрах, но впечатлението ми беше, че съществува механизъм за взаимно следене на хората от върха. А може би бяха много механизми, командувани от една ръка — съветската.
Подозрението беше доминиращо чувство при всички срещи с по-важни ръководители и често пъти водеше до най-неприятно и нетактично разпитване пак по посока на възможни врагове. Затова може би у нас беше толкова лесно да се „натопи“ човек и толкова трудно да се извади някой от огъня. Подозрението не щадеше никого, дори най-верни и близки приятели се подозираха с бдителността на опитни комарджии, които знаят, че играта ще продължи, докато единият бъде победен. Те зорко следяха всички движения един другиму, за да отгатнат ходове или маневри, за да използуват слабости и да си нанасят съответните удари.