Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Той няма право да продължава така! — каза развълнуван К. — Аз му се извиних, обясних му най-подробно… И с мене, и без мене неговата беше решена!
И тогава той ми разказа този твърде възлов момент в неговия живот.
Двамата с Бочев живеели като братя. През време на войната онзи бил активен комунист и партизанин, докато К. попаднал само за малко в затвора. Когато комунистите взели властта, Бочев поел важния пост на шеф на Държавна сигурност на окръга и, разбира се, повикал при себе си К. като верен човек. Двамата заедно участвували в унищожаване на съпротивителни групи от стария режим, провели редица акции и за К. Бочев бил повече от брат.
— Ако аз съм на тая работа, то стана заради него. Той ми беше и баща, и учител, и приятел. Да ти кажа право, мислех си, че той беше идеалният комунист, и се стремях да му подражавам.
Ала един ден през есента на 1949 година К. бил повикан по телефона от София. Обадил му се лично един от заместник-министрите на вътрешните работи и му заповядал незабавно да поеме ръководството на службата, да арестува Бочев и със специална охрана без никакво отлагане да го закара в Централния затвор в София.
„Това е заповед — казал заместник-министърът — и за неизпълнение отговаряш с главата си!“
Ако гръм паднел от небето, по-малко би изненадал смаяния К. Единственото, което той можал да изтръгне, било писмено потвърждение на тази заповед. Казали му, че шифрована телеграма вече е изпратена лично до него. И наистина след малко му дали и телеграмата, в която всичко било ясно.
Било неделен ден, Бочев бил отишъл на риба, но К. знаел мястото. За първи път той изпитал някакъв ужас от службата си. За него било невъзможно да приеме, че Бочев е враг, и му се искало да вярва, че е недоразумение. Но, от друга страна, необичайното обаждане на заместник-министъра точно в неделя и изпращането на телеграмата и заповедта да поеме сам мястото на Бочев, всичко подсказвало, че нещата са много сериозни.
Той взел един джип и самичък отишъл да търси началника си, като вътрешно се надявал по-скоро да го убеди, че той нямал друг изход, освен да се остави да го арестува.
Намерил го да седи с въдицата си край някакъв вир. Като го видял, онзи се зарадвал, защото бил наловил риба и тъкмо щели да похапнат. Но прочитайки мрачното лице на К., Бочев отгатнал, че нещо се е случило.
— Какво има? — попитал той. — Да не е станал преврат?
— Не — отвърнал К. — Няма никакъв преврат.
— Тогава защо си дошъл?
— Да те арестувам! — казал К. и извадил пистолета си. — Дай ми парабела си!
— Ти си луд! — извикал Бочев. — Какви са тия шеги!
— Няма никакви шеги! — отвърнал К. — Има заповед да те арестувам и откарам в София! Ти си враг!
Бочев прихнал истерично да се смее, но когато К. му показал телеграмата, лицето му станало абсолютно сериозно.
— Тука има някаква страшна грешка — казал той. — Или някой ме е наклепал… Но аз ти се кълна, че съм абсолютно невинен!
— Аз ти вярвам напълно, че си невинен, но трябва да те арестувам! — казал К.
— Не — извикал Бочев. — Ти ще ми помогнеш! Аз съм направил толкова нещо за тебе! Всичко, което си сега, го дължиш на мене! И сега трябва да ми повярваш! Тука има някаква грешка! Някой иска да унищожи партията и такива като мене! Ти ще ме пуснеш да отида тази нощ в София, ще отида в Централния комитет и ще се оправя!
— Не мога — казал К. — Искам да те пусна, но не мога!
— Как да не можеш! Просто ще кажеш, че не си ме намерил! — извикал Бочев. — Това ли ще те уча!
— Не мога — казал К. — Защото как после ще обясня, че ти знаеш! Значи съм те предупредил! Значи не само не съм изпълнил заповедта, но и съм съучастник!
— Но нали ме знаеш! — извикал му Бочев.
— Знам те и ще направя всичко, за да ти помогна, но не мога да не те арестувам! — настоявал К. При това той се обърна към мене за потвърждение. — Нали всеки би направил така! Ако го бях пуснал, щяха да ме разстрелят и да съм отдавна изгнил в земята!
Но Бочев бил буйна натура и след като думите не помогнали, решил да опита със сила. Той подложил крак на К. и направил опит да го обезоръжи, но бъдещият полковник бил по-бърз и го ударил силно по главата с дръжката на пистолета си. Бочев паднал, но се надигнал и между двамата верни приятели и другари започнала ръкопашна битка за оцеляване.
„Това, което ме учуди много, когато по-късно си припомнях цялата работа — ми каза К., — беше, че щом го ударих, щом започнах да го бия, така страшно го намразих и видях, че и той ме мразеше със същата сила. Аз го удрях зверски където сваря и той ми отвръщаше, докато накрая го цапардосах с някакво дърво и той се сгромоляса. Вдигнах го, вързах го и го наблъсках в джипа… При това бях абсолютно сигурен, че е невинен… Разбираш ли, този човек аз обичах повече от всичко, а едва не го убих… и то за тая пуста заповед!“