Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Отиват си! — извикал някой.
Всички се извърнали и не могли да повярват на очите си. Зад тях нямало никого. След малко заработил моторът и на втория джип и после фаровете им изчезнали през главния вход на болницата.
— Явно нещо беше станало с този нещастник! — завърши разказа си Д-р А.
Може би наистина смъртта на майката бе съживила човека в бездушния изпълнител, защото д-р А. не бил арестуван нито през следващия ден, нито по-късно. Разминало му се с изключване от окръжния комитет, впоследствие от партията и снемане от длъжността главен хирург.
Години по-късно, когато той ми разказа тази история, аз бях силно развълнуван от онова, което бе станало в операционната. Въпреки песимизма си аз повярвах, че несполучливата операция на майката се бе превърнала в сполучлива операция на сина, в някакво възвръщане към човешкия ранг. Дълго време образът на този осакатен от режима нещастник ме преследваше и по време на антикултовата вълна на няколко пъти предлагах този сюжет на разни комисии и репертоарни бюра. Отначало отговорът беше, че не бил идейно много ясен, а впоследствие ми заявиха, че въобще му било минало времето.
„Хайде да не човъркаме сега стари рани! У нас повече няма сини шапки!“ — ми каза доброжелателно един от отговорните другари, който смяташе себе си за голям демократ.
А аз си мислех, че сините шапки наистина бяха изчезнали, но въпросът съвсем не беше за шапките.
КАРИЕРАТА НА ЕДИН ПОЛКОВНИК
Винаги ми се струваше, че мнозина от по-висшите представители на властта у нас бяха обременени със съмнителни биографии. Наблюдавах много пъти усилията да се избягват определени моменти при разговори, да се прави всичко възможно човекът да се покаже от друга страна, по-благоприятната, за да се прикрие, така да се каже, известен недъг. Може би поради такива многозначителни резерви никога не се почувствувах истински близък, колкото и да се приближавах към някои от тези хора. Мисля, че у всички тях, без значение колко съвестни или безсъвестни бяха, съществуваше някакъв постоянен страх от нещо, което те бяха извършили, което тежеше като воденичен камък в миналото им. Разбира се, тук говоря за онези по-издигнати представители на режима, които човек би могъл да зачита заради едно или друго тяхно човешко качество и където вратата за едно по-нормално човешко общение поне не е заключена. С течение на времето значителен брой от тия хора малко или много се отклониха от строгото следване на идеологичните канони или пък започнаха донякъде да правят разлика между партийно задължение и човешки дълг. Това доведе до твърде подчертана еволюция на тяхното съзнание и в някаква степен тези хора, бивши сталинисти и безпрекославни изпълнители на тоталитарните повели, се превърнаха в далеч по-надеждни и последователни демократи, отколкото новите властници от Хрушчовата вълна, които претендираха за по-човешко отношение. По-късно аз ще се спра по-подробно на този процес, който бе особено изразителен в средите на нашата интелигенция и който доведе до парадоксалното положение човек да има по-голямо доверие на някогашните сталинисти, отколкото на техните наследници.
Но въпреки това очовечаване на някои от бившите герои ние все още бяхме далече от искрени, прями човешки отношения, каквито съществуват между приятели из цял свят. Думите продължаваха да се мерят внимателно на кантара, преди да бъдат произнесени, и недоверието, това най-характерно за нашата епоха чувство, продължаваше да тлее като вечен въглен. И според мен една от причините за това беше биографичната мистерия, тъмното, черното или, ако щете, калното петно, което неизличимо стоеше там някъде и което, макар и отдавна приписано на историята и на култа, продължаваше да съпровожда въпросния гражданин във всеки негов ден. Ако партиецът беше приел и оправдал това черно дело като нещо извършено за партията, като историческа необходимост, то човекът отказваше да признае това оправдание. Съвсем не искам да кажа, че мнозина страдаха от угризения на съвестта, а по-скоро от страх, че другите знаят и помнят това и че те са обречени за цял живот да носят този неприятен печат. В техния случай ние имаме може би най-надеждния триумф на вечната човешка етика над партийната етика, на човешките критерии над партийните. Тяхното очовечаване е за мен най-голямата надежда за бъдещето, за крайната победа на човешкия разум над всякакви патологични партийни крайности. Имайки предвид тъкмо някои от тях, аз започнах да си мисля сериозно върху това доколко ние имаме право да отъждествяваме един човек с делата му. Или казано по-ясно — доколко нашите дела се явяват верен израз на самите нас, на характерите ни, на душите ни. Съвсем далеч съм от мисълта за оправдаване на непростими дела, но съм твърдо за разбирането на тия, които ги вършат.