Задочни репортажи за България
- Автор: Марков Георги
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Задочни репортажи за България». Краткое содержание книги:
— Когато се върнах, за да му се представя — продължи разказа си д-р А., — той стоеше там като паметник. Дори не се обърна да ме види. Аз се изкашлях, за да му напомня… но той пак не се обърна. Тогава ми се стори, че трябваше да му кажа нещо… извинения или съболезнования… Но какво въобще може да се каже на такъв човек… От друга страна, ясно си представях какво ме чакаше. Само след половин час щях да му бъда в ръцете и един Господ знаеше през какъв огън щях да мина… Чувствувах, че ще плащам допълнително и за шамара, и за смъртта на майка му…
В това време приближили другите трима лекари и двете сестри, които взели участие в операцията.
— Д-р А. — казала една от сестрите шепнешком, — елате с нас! Ако ни арестуват, нека арестуват всички!
Главният хирург видял в това предложение някаква спасителна логика, пък и му се искало в този момент да бъде със своите хора. Той се присъединил към тях и всички тръгнали по коридора към изхода.
— Когато стигнахме до дъното на коридора — разказваше д-р А., — майорът все още беше в операционната… и това почти ме обнадежди… Значи нещо ставаше с него… И същевременно си казвах… кой го знае как ще реагира…
Те слезли по стълбите и се намерили на двора. Било все още тъмно и само няколко лампи светели из грамадния болничен район. Под най-близките лампи стоели десетина души със сини шапки и шмайзери. Като ги видели, всички от групата се разтреперили.
— Изведнъж зъбите ни затракаха — продължи д-р А. — Обърнах се и видях, че и останалите са в същото положение, всички сякаш мислехме едно и също… дали онзи няма да изскочи и в бяс да заповяда да ни изпоразстрелят, както вървим… С цялата маниакална отмъстителност на този вид хора той можеше да твърди, че умишлено сме убили майка му, или най-малко, че не сме сторили достатъчно…
Инстинктивно всички от групата се приближили един към друг.
На другия край на болничния район, върху нещо като хълм, били жилищата на медицинския персонал. Шестимата трябвало да изминат около триста-четиристотин метра по алея, която преминавала между декоративни храсти. Алеята била осветена от две лампи и било все още тъмно. Шестимата тръгнали бавно и в непрестанното очакване някой зад тях да ревне „Стой!“. Както вървели мълчаливо, една от сестрите извикала:
— Те вървят след нас!
И наистина, ония със сините шапки също тръгнали бавно след хората в бели престилки, но сякаш спазвали известно разстояние. Майорът все още не бил между тях и вероятно неговият помощник бил наредил да не се изпуска из очи операционният екип, докато сам отишъл да потърси началника си вътре в болницата. Сега напрежението между шестимата сякаш достигнало върха си.
— Вървял ли си някога — попита ме д-р А. — с чувството, че една крачка е равна на една година. Всяка крачка, която правех, отчитах с някакъв убийствен триумф: „Още една… и още една… и още една…“
Повече от всякога той бил сигурен, че щяло да последва нещо ужасно в момента, когато майорът се завърне. Фактът, че се забавил така дълго в операционната, почнал да действува в обратна посока. Обезсилени от страх, напрежение и физическа умора, хората от групата едва влачели краката си. За да преодолеят призрачната тишина и може би за да заглушат стъпките на ония, които ги следвали, някои от лекарите започнали да приказват. Но това били изтънели, почти нечовешки гласове и всяка дума, която казвали, звучала по най-странен начин.
— Не зная защо, но изведнъж всички заговорихме какво ще правим утре… Непрекъснато повтаряхме това утре… утре… сякаш искахме да се убедим, че има утре, че утре значи нещо… Това беше някакъв вид фаталистично заклинание или, ако щеш, позитивно мислене с цел да накараш съдбата да ти помогне… „Утре“ е най-съдържателната дума на този свят… — разказваше д-р А.
Те достигнали хълма пред жилищата си, когато същата сестра отново извикала:
— Приближават ни!
Преследвачите внезапно били ускорили крачките си, сякаш в решителен опит да догонят своите жертви и най-после се разправят с тях. Но пак не се чула никаква заповед, никакъв глас. Всичко приличало на жестока мълчалива игра на котка с мишка.
— Не се обръщайте и вървете по-бързо! — казал д-р А. на другарите си, които съвсем отмалели.
„Изкачвахме се нагоре и чувахме стъпките им все по-близо и по-близо… Бях сигурен, че майорът се беше присъединил към тях и ни следваха, за да ме отделят накрая от другите и извършат ареста безшумно… Стори ми се, че най-разумното беше да се обърна, да отида при тях и да им кажа «Водете ме»… Но нали знаеш, човек опитва докрай… Идваха ми и най-щури мисли… Ако можех да се добера до моя апартамент… и някак да избягам, да се крия, докато се размине, или пък докато намеря някого, който да ме извади от огъня… Дишах тежко, сърцето ми биеше до спукване и ушите ми пищяха… И когато стигнахме горе, счу ми се, че отзад бе настъпила пълна тишина. Всички се спряхме. Не смеехме да се обърнем, както не смеехме да повярваме, че се е разминало… И тогава чухме мотора на първия джип…“