![Войната на старците [Old Man's War - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/6/4/8/8/vojnata-na-starcite-old-man-s-war-bg-download.jpg)
Войната на старците [Old Man's War - bg]
- Автор: Скальци Джон
- Серия: Войната на старците #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Войната на старците [Old Man's War - bg]». Краткое содержание книги:
Добрата новина е, че човечеството вече е овладяло междузвездните полети. Лошата — че подходящите за живот планети са малко, а извънземните, готови да се бият за тях — много. Вселената, оказва се, е враждебно място.
— За Алън.
— За Алън — отвърнах. — И за всички наши приятели.
— Амин — каза Хари и отпихме.
— Хари, ти спомена, че си присъствал, когато са ме качили на борда на „Спароухок“.
— Да. Изглеждаше ужасно. Без да се обиждаш.
— Няма за какво. Спомняш ли си нещо за отряда, който ме е намерил?
— Не много. През по-голямата част от полета ни държаха в изолация. Видях те в лазарета, когато те вкарваха. Ние бяхме там за преглед.
— Имаше ли жена в спасителния отряд?
— Да — отвърна Хари. — Висока, с руса коса. Повече не помня. Честно казано, вниманието ми бе погълнато от теб. Ти ми беше познат, а те — не. Защо?
— Хари, един от хората, които ме спасиха, беше жена ми. Кълна се.
— Мислех, че жена ти е мъртва.
— Жена ми е мъртва, Хари. Но това наистина бе тя. Не онази Кати, която помня от времето, когато бяхме женени. Беше войник от Колониалните сили, зелена кожа и прочее.
Хари ме погледна със съмнение.
— Джон, сигурно си халюцинирал.
— Така е, но ако съм халюцинирал, защо съм видял Кати като войник от КОС? Защо не ми се е явила такава, каквато беше?
— Не зная — призна Хари. — Халюцинациите са странна работа. Не следват определени правила. Вярно е, че няма никаква логична причина да я виждаш в подобен облик.
— Хари, може да си помислиш, че ми е изхвръкнала чивията, но аз видях жена си — настоях. — Може да съм бил накълцан, но умът ми работеше отлично. Зная какво видях.
Хари помълча няколко секунди после каза:
— Вече ти казах, че изкарахме няколко дни на „Спароухок“. Натикаха ни в едно спално помещение и не ни пускаха да излизаме. Дори нямахме достъп до развлекателните системи на кораба. Водеха ни само на разпит. Доста си побъбрихме за екипажа на кораба и за войниците от Специалните части. Чуй какво научих: никой от нас не познава човек, който да е постъпил в Специалните части. На пръв поглед новината не е кой знае каква. Повечето от нас са в армията само от няколко години. Но все пак ми се стори интересно.
— Може би трябва да си служил по-дълго?
— Може и да е така — съгласи се Хари. — Но не е изключено да е нещо друго. Неслучайно ги наричат Призрачните бригади. — Той отново отпи от сока и приседна до мен на леглото. — Ще взема малко да се разровя по темата. Ако внезапно изчезна, искам да отмъстиш за мен.
— Ще направя каквото мога. Според обстоятелствата — обещах усмихнато.
— Разчитам на теб. — Хари също се захили. — И виж дали ти също няма да откриеш нещо. Чакат те още няколко разпита. Гледай да измъкнеш нещо от тях.
— „Спароухок“ ли? — попита майор Джавна на следващия разпит.
— Да. Искам да пратя съобщение — отвърнах. — Да им благодаря, че ми спасиха живота.
— Не е необходимо — заяви подполковник Нюман.
— Зная, но им го дължа. Това е най-малкото, което мога да направя за хора, попречили на местните хищници да ме изядат. Нещо повече — ще ми се да се свържа точно с хората, които са ме намерили. Как да ги открия?
— Не можете — отряза Джавна.
— Защо да не мога? — поинтересувах се невинно.
— „Спароухок“ е кораб на Специалните части — обясни Нюман. — Те поддържат пълна изолация. Комуникациите между Специалните части и останалите кораби са строго ограничени.
— Не мисля, че е справедливо — казах. — На служба съм повече от година и никога досега не съм имал проблем да пратя поща на мои приятели от други кораби. Ще се съгласите, че дори войниците от Специалните части биха искали да поддържат връзка със своите приятели.
Нюман и Джавна се спогледаха.
— Отклонихме се от темата — заяви Нюман.
— Всичко, което искам, е да пратя едно кратко писмо.
— Ще видим какво може да се направи — отвърна Джавна с тон, който всъщност казваше: „Нищо няма да направим“.
Въздъхнах и после взех да им разказвам, вероятно за двайсети път, защо съм дал разрешение да бъдат взривени хангарните врати на „Модесто“.
— Как ти е челюстта? — попита доктор Фиорина.
— Почти заздравяла и готова да сдъвче нещо — докладвах бодро. — Не искам да кажа, че не ми харесваше да пия бульон със сламка, но с течение на времето започва да омръзва.
— Съчувствам ти — рече Фиорина. — А сега да погледнем крака. — Дръпнах завивките и сведох поглед надолу. Пръстенът бе слязъл до средата на прасеца. — Великолепно — каза Фиорина. — Искам да започнеш да стъпваш на него. Недовършената част ще издържи теглото ти, а кракът се нуждае от упражнения. Ще ти осигуря патерица за следващите няколко дни. Виждам, че си имал приятелско посещение. Защо не ги помолиш да те изведат на обяд?
— О, не е необходимо да ме молите за това — отвърнах, докато помръдвах за проба с крака. — Почти като нов е.