Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Бялата роза (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри VIII)». Краткое содержание книги:
През 1517 година англичаните убиват шотландския крал Джеймс IV при Флодън и разбиват войските му. Овдовялата кралица Маргарет, сестра на Хенри VIII, търси убежище в Англия. Кралят има нужда от доверени лица, за да разкрие някои загадки, свързани с изхода на битката при Флодън, и да утвърди правото на сестра си върху шотландския престол.
Изборът му се спира на младия Бенджамин Даунби, племенник на всемогъщия кардинал Уолси — и неговия прислужник, помощник и неразделен приятел Роджър Шалот.
Шалот и Даунби трябва да разрешат загадката, която се крие в стиховете на един полупобъркан шотландски лекар, затворник в Тауър. Но лекарят умира от отрова, загадъчните стихове крият тайната си, безликият убиец взема нови и нови жертви. До всеки труп има оставена бяла роза — символът на династията Йорк и на едно тайно общество, поставило си за цел да сложи край на владичеството на Тюдорите…
— Колко смяташ, че е часът? — попитах го.
— Осем или девет! — изсъска той. — Защо, какво значение има? Роджър, какво направи?
— Не бързай — прошепнах му.
Чухме как човекът в криптата се раздвижи, сякаш се канеше да се качи по стълбите. Друга фигура се промъкна пъргаво като котка в кораба. Бенджамин протегна врат.
— Както си й мислех! — прошепна той. — Но кой е долу?
Аз отместих поглед и се усмихнах. Втората фигура се спусна по стълбите. Чухме вратата на криптата да се отваря и после се разнесе гневен вик, последван от ужасяващ писък.
— Ела! — нареди Бенджамин.
Грабнахме заредените арбалети и хукнахме към стълбите.
В криптата лежеше тяло, проснато в ъгъла като купчина дрипи. Кръв се стичаше от забитата в гърдите кама и образуваше локва. Мъртвото лице беше извърнато встрани от нас. Когато влязохме, другият човек се обърна и качулката се свлече от главата му.
— Мелфорд! — възкликна Бенджамин.
Лицето на наемника гореше от вълнение, както става с всеки убиец, вкусил кръв.
— Мастър Бенджамин и младият Шалот! — промърмори той. — Колко мило от ваша страна, че дойдохте — ръката му се прокрадна към арбалета, сложен върху гробницата до свещта. Той кимна към трупа. — Беше ли той един от вас?
— Кой?
Мелфорд се приближи, хвана трупа за косата и повдигна тялото, за да разкрие измъченото и разкривено от ужас лице на Скозби.
— Очевидно — каза Мелфорд, оставяйки тялото да падне с трясък на земята — той тайно ви е помагал. Бяхте съграждани, нали?
Бенджамин ме погледна под вежди, но аз наблюдавах как Мелфорд пристъпва заднишком към гробницата, опитвайки се да се приближи колкото се може повече до арбалета върху нея. На устните му се появи вълча усмивка.
— А може би не е бил. Може би съм слязъл тук и съм ви открил, след като сте го убили. Какво би казал кардиналът за това?
— Мелфорд! — извиках аз.
Наемникът се обърна. В мига, когато сграбчи арбалета си, аз вдигнах моя и стрелях. Стрелата се заби в гърдите му, точно под врата. Той залитна към мен и вдигна ръце, сякаш искаше да ме помоли за услуга.
— Защо? — прошепна, докато кървави мехурчета избиваха по устните му.
— Ти си убиец — отвърнах му. — И говориш прекалено много.
Очите на Мелфорд се отвориха, той се изкашля и кръв рукна от устата и носа му. После се стовари по лице върху пода на криптата.
Бенджамин отиде да огледа двата трупа.
— Мъртви са — каза той тихо. После вдигна очи. — И ти си виновен за това, Роджър.
Сложих нова стрела в арбалета.
— Мелфорд беше маша на убиеца. Навярно е виновен, колкото и всеки обесен в Тайбърн.
— Толкова ли много искаше Скозби да умре?
— Да — отвърнах. — Но не колкото го искаха Бог или духът на майка ми. Скозби също беше убиец. Той уби родителите ми и едва не стана причина да ме обесят. Ако беше останал жив, никога нямаше да бъда в безопасност. Нито пък ти — добавих.
— Как го накара да дойде тук?
— Скозби беше алчен скъперник — отвърнах аз. — Пратих му анонимно писмо, че ако дойде тук ще намери голямо съкровище и начин да отърве кралицата от мен. Три златни монети придружаваха писмото, за да го уверят в сериозните намерения на изпращача. Знаех, че Скозби не би могъл да устои на подобна възможност.
— Ами ако Мелфорд беше дошъл пръв?
— Скозби пак щеше да умре. Сигурен съм, че Мелфорд е имал заповед да убие всеки, когото завари тук.
Бенджамин ме изгледа замислено.
— Може би си прав, Роджър. — Той духна свещта. — Остави телата, играта още не е свършила.
Изкачихме се обратно по стълбите. Още тогава усетих, че нещо не е наред. Усещах заплаха във въздуха, скрито напрежение, сякаш някаква зловеща сянка ме наблюдаваше. Бяхме изминали едва няколко крачки, когато чух зад мен да щрака огниво и един нисък глас изрецитира:
— „От дванадесет по-малко трябва да са с три или на краля принц не ще се роди!“
Двамата с Бенджамин се обърнахме: на олтара горяха две свещи и се виждаха някакви неясни фигури.
— Остави арбалетите на земята, мастър Даунби. А ти, Шалот, меча и камата си. После се приближете.
Отстъпих крачка и стрела от арбалет профуча във въздуха между главите ни.
— Няма да повтарям! — предупреди гласът.
Ехото от руините му придаваше кухо, неестествено звучене.
— Послушай го, Роджър — прошепна Бенджамин.
Оставихме арбалетите и разкопчахме бойните си колани.
— Сега елате насам — хрипливо каза гласът. — Приближете се до стълбите.
Лумнаха факли и поток светлина рукна върху старата олтарна плоча, където седеше Кейтсби. От двете му страни стояха двамата шотландци — и тримата бяха въоръжени до зъби с мечове, ками и арбалети.