Танц с дракони

По нейна заповед един от тях извади железен ключ. Вратата се отвори с жалния писък на панти. Денерис Таргариен пристъпи в горещия мрак и спря на ръба на дълбока яма. На четирийсет стъпки под нея драконите ѝ вдигнаха глави. Четири очи грейнаха в сенките: две от разтопено злато, две — от бронз.

Сир Баристан я хвана за ръката.

— Не приближавайте повече.

— Мислиш, че ще посегнат на мен?

— Не знам, ваше величество. Но не бих рискувал живота ви, за да науча отговора.

Регал изрева и жълт пламък блъвна и за миг огря тъмнината като ден. Огънят облиза стените и Дани усети горещината на лицето си, лъхнала сякаш от пещ. В другия край на ямата крилете на Визерион се разгънаха и раздвижиха спарения въздух. Опита се да излети към нея, но веригите се изпънаха, щом се надигна, и го смъкнаха долу по корем. Брънки, големи колкото мъжки юмрук, стягаха краката му към пода. Желязната гривна около врата му беше завинтена към стената зад него. Регал носеше същите вериги. На светлината на фенера люспите му блестяха като нефрит. Между зъбите му се вдигаше дим. В краката му лежаха разпръснати кости, напукани, обгорени и разтрошени. Въздухът беше неприятно горещ и миришеше на сяра и овъглено месо.

— Порасли са. — Гласът на Дани отекна от опърлените каменни стени. Капка пот потече от челото ѝ и падна на гърдите ѝ. — Вярно ли е, че драконите никога не престават да растат?

— Стига да имат достатъчно храна и пространство, за да растат. Но оковани тук…

Великите господари бяха използвали ямата като затвор. Беше достатъчно голяма, за да побере петстотин души… и предостатъчно за два дракона. „За колко дълго обаче? Какво ще стане, когато станат твърде големи за ямата? Ще станат ли изнурени и слаби, с хлътнали хълбоци и съсухрени криле? Ще загаснат ли огньовете преди края?“

Що за майка оставя децата си да гният в тъмното?

„Погледна ли назад, съм изгубена“, каза си Дани… но как можеше да не погледне назад? „Трябваше да го предвидя. Толкова ли сляпа бях, или нарочно си затворих очите, за да не се налага да видя цената на властта?“

Визерис ѝ беше разказал всички истории, докато беше малка. Обичаше да говори за дракони. Дани знаеше как е паднал Харънхъл. Знаеше за Полето на огъня и за Танца на драконите. Един от предците ѝ, третият Егон, беше видял как собствената му майка била погълната от дракона на чичо му. И съществуваха безброй песни за села и кралства, живели в страх от дракони, докато някой храбър драконоубиец ги спаси. В Ащапор очите на търговеца на роби се бяха стопили. По пътя за Юнкай, когато Даарио хвърли в нозете ѝ главите на Салор Плешивия и Прендал на Гезн, децата ѝ си направиха пир с тях. Драконите нямаха страх от хора. А един дракон, достатъчно голям, за да се тъпче с овце, можеше също толкова лесно да грабне дете.

Името ѝ беше Хазея. На четири годинки. „Освен ако баща ѝ не излъга. Може да е излъгал.“ Никой освен него не беше видял дракона. Доказателството му бяха изгорени кости, но изгорените кости не доказваха нищо. Можеше самият той да е убил момиченцето, за да се отърве от едно нежелано дете, твърдеше Бръснатото теме. „Синовете на Харпията може да са го направили и да са го нагласили все едно, че е работа на дракон, за да ме намрази градът.“ Дани искаше да повярва на това… но ако беше така, защо бащата на Хазея бе изчакал, докато залата за аудиенции почти се опразни, преди да пристъпи напред? Ако целта му бе да разпали гнева на мийрийнците срещу нея, щеше да говори, докато залата беше пълна с уши, които да чуят.