Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
Присви се в един ъгъл на килията, стиснал плячката си под брадичката. Кръв потече от ъгълчетата на устата му, докато разкъсваше плъха с колкото зъби му бяха останали и се мъчеше да изгълта колкото може повече от топлата плът, преди да отворят вратата. Месото беше жилаво, но толкова сочно, че чак му прилошаваше. Дъвчеше и гълташе, вадеше кокалчетата от дупките във венците си, където бяха изтръгнали зъбите му. Дъвченето болеше, но беше толкова гладен, че не можеше да спре.
Звуците отвън се усилваха. „Моля ви, богове, нека да не идва за мен“, замоли се той наум, докато откъсваше единия крак на плъха. Отдавна никой не беше идвал при него. Имаше други килии и други затворници. Понякога чуваше писъците им, дори през дебелите каменни стени. „Жените винаги пищят най-силно.“ Засмука суровото месо и се опита да изплюе кокала, но слюнката покапа и кокалчето се заплете в брадата му. „Иди си — замоли се той, — махни се оттук, подмини ме, моля те, моля те.“
Но стъпките спряха точно когато станаха най-шумни и ключовете издрънчаха точно зад вратата. Плъхът изпадна от пръстите му. Той избърса кръвта от тях в бричовете си.
— Не — изръмжа отчаяно. Петите му задраскаха в сламата, докато се мъчеше да се свре в ъгъла, в студените влажни каменни стени.
Щракването на завъртащата се ключалка бе най-ужасният звук от всички. Когато светлината го удари право в лицето, изкрещя. Трябваше да закрие очите си с ръце. Искаше му се да ги издере.
— Махни я, направи пак тъмно, моля те, о, моля те.
— Това не е той — каза момчешки глас. — Виж го. Сбъркали сме килията.
— Последната килия отляво — отвърна друго момче. — Това е последната килия отляво, нали?
— Да. — Мълчание. — Какво казва?
— Май светлината не му харесва.
— На теб щеше ли да ти хареса, ако изглеждаше така? — Момчето се изхрачи. — И вонята му. Ще повърна.
— Ял е плъхове — каза второто момче. — Виж.
Първото момче се изсмя.
— Да. Хе!
„Трябваше.“ Плъховете го хапеха, докато спеше, гризяха пръстите на ръцете и краката му, даже лицето, тъй че щом спипаше някой, не се колебаеше. Яж или ще те изядат — нямаше друг избор.
— Направих го — изломоти той. — Направих го, да, изядох го, те правят същото с мен, моля ви…
Момчетата се приближиха, сламата тихо зашушна под краката им.
— Говори ми — каза едното. Беше по-малкото от двете, хилаво момче, но умно. — Помниш ли кой си?
Страхът заклокочи в него и той простена.
— Говори ми. Кажи ми името си.
„Името ми.“ Писък заседна в гърлото му. Бяха го научили как се казва, бяха, бяха, но беше толкова отдавна, че бе забравил. „Ако го кажа грешно, ще ми вземе още един пръст, или по-лошо, ще ме… ще ме…“ Нямаше да мисли за това. Не можеше да мисли за това. В челюстите го боцкаха игли, в очите. Главата му пулсираше.
— Моля ви — изписука с тънък и немощен глас, все едно беше на сто години. Може би беше. „От колко време съм тук?“ — Махнете се — изломоти през счупени зъби и счупени пръсти, стиснал очи срещу ужасно ярката светлина. — Моля ви, можете да вземете плъха, не ме наранявайте…
— Смрад — каза по-голямото момче. — Името ти е Смрад. Помниш ли? — Беше момчето с факела. По-малкото държеше халката с железните ключове.
„Смрад?“ Сълзи потекоха по бузите му.
— Помня. Да. — Устата му се отвори и затвори. — Името ми е Смрад. Римува се с глад. — В тъмното нямаше нужда от име, тъй че беше лесно да се забрави. „Смрад, Смрад, името ми е Смрад.“ Не се беше родил с това име. В един друг живот беше някой друг, но тук и сега името му беше Смрад. Помнеше.
И момчетата помнеше. Бяха облечени с еднакви вълнени жакети и и двамата бяха на осем, и двамата бяха Уолдър Фрей. „Големия Уолдър и Малкия Уолдър, да.“ Само дето големият беше Малкия, а малкият беше Големия, което забавляваше момчетата и объркваше останалия свят.
— Познавам ви — прошепна с напуканите си устни. — Знам имената ви.
— Трябва да дойдеш с нас — каза Малкия Уолдър.
— Трябваш на негова светлост — каза Големия Уолдър.
Страхът го прониза като нож. „Те са само деца. Две момчета на осем.“ Можеше да надвие две момчета. Колкото и слаб да беше, можеше да вземе факела, да измъкна камата от канията на бедрото на Малкия Уолдър, да избяга. „Не. Не, твърде лесно е. Това е капан. Ако побягна, ще ми отреже още един пръст, ще ми изтръгне още зъби.“
Бягал беше преди. Преди години сякаш, когато все още имаше сили в себе си, когато все още не се беше примирил. Тогава с ключовете бе дошла Кира. Каза му, че ги е откраднала и че знае една задна врата, която никога не се пази.
— Върнете ме в Зимен хребет, милорд — беше го помолила, пребледняла и разтреперана. — Не знам пътя. Не мога да избягам сама. Елате с мен, моля ви.