Танц с дракони

— Ела да спиш с мен — каза Дани на малката писарка. — До разсъмване има още няколко часа.

— Ваша милост е толкова добра с тази. — Мисандей се пъхна под чаршафите. — Той беше добър брат.

Дани прегърна момичето.

— Разкажи ми за него.

— Учеше ме да се катеря по дърветата, когато бяхме малки. Можеше да хваща риба с ръце. Веднъж го намерих заспал в градините ни със сто пеперуди накацали по него. Толкова красив изглеждаше онази сутрин, че тази… искам да кажа, обичах го.

— Както той теб. — Дани я погали по косата. — Кажи думата, миличко, и ще те изпратя далече от това ужасно място. Все някак ще намеря кораб и ще те пратя у дома. В Наат.

— По-скоро бих останала с вас. На Наат ще ме е страх. Ами ако пак дойдат търговците на роби? Чувствам се в безопасност, когато съм с вас.

„Безопасност.“ Очите на Дани се напълниха със сълзи.

— Искам да те опазя. — Мисандей бе още дете. С нея се чувстваше все едно че и тя можеше да е дете. — Никой не ме пазеше, когато бях малка. Е, сир Вилем ме пазеше, но после умря, а Визерис… искам да те защитя, но… толкова е трудно. Да бъдеш силна. Не винаги знам какво трябва да направя. Трябва да знам обаче. Те си имат само мен. Аз съм кралицата… и… и…

— … майка — прошепна Мисандей.

— Майка на дракони. — Дани потръпна.

— Не. Майка на всички нас. — Мисандей се сгуши до нея. — Ваша милост трябва да поспи. Скоро ще дойде утрото и дворцовият съвет.

— Двете ще спим, и ще сънуваме сладки сънища. Затвори очи. — Момичето се подчини, а Дани го целуна по клепачите и го накара да се засмее.

Сънят не дойде толкова лесно, колкото целувките обаче. Дани стисна очи и се опита да помисли за дома, за Драконов камък и Кралски чертог, и за всички други места, за които Визерис ѝ беше разправял, в по-милостива земя от тази… но мислите ѝ непрекъснато се връщаха към Робския залив, като кораби, пленени от бурен вятър. Щом Мисандей заспа дълбоко, Дани стана и излезе на терасата. Опря се на тухления парапет и се загледа над града. Хиляди покриви се простираха под нея, обагрени в костенобяло и сребристо от луната.

Някъде под тези покриви Синовете на Харпията се бяха събрали и крояха как да я убият, нея и всички, които я обичаха, и да оковат отново децата ѝ. Някъде там долу гладно дете плачеше за мляко. Някъде старица лежеше на смъртен одър. Някъде мъж и девица се прегръщаха и опипваха дрехите си с жадни ръце. Но тук горе беше само сиянието на лунната светлина над пирамиди и ями, без намек за онова, което лежеше под нея. Тук горе беше само тя. Сама.

Беше кръвта на дракона. Можеше да убие Синовете на Харпията, и синовете на синовете, и синовете на синовете на синовете. Но дракон не можеше да нахрани гладно дете, не можеше да облекчи болката на умираща жена. „И кой изобщо би посмял да обикне дракон?“

Улови се, че мисли отново за Даарио Наарис. Даарио със златния му зъб и тризъбата брада, със силните му ръце, отпуснати на дръжките на неговия аракх и стилето, дръжки изковани от злато във формата на голи жени. В деня, в който се сбогува с нея, докато се прощаваха, той леко бе забърсал кокалчетата на палците си по тях, напред и назад. „Ревнувам от дръжка на меч — бе осъзнала тя, — от жени, направени от злато.“ Отпращането му при Агнешките хора се бе оказало разумно. Беше кралица, а у Даарио Наарис я нямаше маята за крал.