Танц с дракони
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танц с дракони». Краткое содержание книги:
И той го направи. Тъмничарят беше мъртвопиян, лежеше в локва вино със смъкнати около глезените бричове. Вратата на тъмницата бе отворена и задната вратичка не се пазеше, точно както беше казала тя. Изчакаха луната да се скрие зад облак, измъкнаха се от замъка и зашляпаха през Плачещата вода, залитаха по камъните и в ледената вода. На другия бряг я беше целунал.
— Ти ни спаси — беше ѝ казал. Глупак. Глупак.
Всичко се беше оказало капан, игра, шега. Лорд Рамзи обичаше гонитбата, а най-много обичаше да гони двукрак дивеч. Цялата нощ бягаха през тъмнеещата гора, но щом слънцето изгря, през дърветата смътно се чу далечен рог и лай на хрътки.
— Трябва да се разделим — каза той на Кира, докато кучетата се приближаваха. — Не могат да ни проследят и двамата.
Но момичето беше полудяло от страх и не се откъсна от него, макар да ѝ се закле, че ще събере войска железнородени и ще се върне да я спаси, ако тръгнат след нея.
След час ги хванаха. Едно куче го събори на земята, а друго захапа Кира за крака, докато тя се катереше по склона. Останалите ги обкръжиха с лай и ръмжене, щракаха им със зъби, щом помръднат, и ги задържаха така, докато не дойде Рамзи Сняг с ловците си. Все още беше копеле тогава, не носеше името Болтън.
— Ето ви и вас — рече той и им се усмихна от седлото. — Оскърбихте ме с това бягане. Толкова бързо ли ви омръзна гостоприемството ми? — Тогава Кира грабна камък и го замери по главата. Не го улучи, разбира се, а Рамзи се усмихна. — Трябва да бъдете наказани.
Смрад помнеше отчаяния, уплашен поглед на Кира. Никога не беше изглеждала толкова млада като тогава, все още почти момиче. Но нищо не можеше да направи. „Тя ги доведе до нас. Ако се бяхме разделили, както исках, един от нас можеше да се е измъкнал.“
Споменът стегна гърдите му. Смрад извърна насълзени очи от факела. „Какво иска от мен този път? — помисли отчаяно. — Защо не ме остави на мира? Нищо не съм сгрешил този път, защо просто не ме остави тук, в тъмното?“ Имаше си плъх, тлъст, топъл и мърдащ…
— Дали да не го умием? — попита Малкия Уолдър.
— Негова светлост го харесва вмирисан — отвърна Големия Уолдър. — Затова му викат Смрад.
„Смрад. Името ми е Смрад, римува се с ад.“ Трябваше да запомни това. „Служи, подчинявай се и помни кой си, и нищо лошо няма да те сполети. Той обеща, негова светлост обеща.“ И да искаше да окаже съпротива, не беше му останала сила. Остъргали я бяха от него, с глад я бяха умъртвили, с камшик я бяха одрали. Когато Малкия Уолдър го дръпна да се изправи, а Големия Уолдър размаха към него факела, за да го изкара от клетката, тръгна послушен като куче. Ако имаше опашка, щеше да я подвие между краката си.
„Ако имах опашка, Копелето щеше да я е отрязал.“ Мисълта го споходи неканена, злъчна, опасна мисъл. „Болтън, не Сняг.“ Момчето крал на Железния трон беше направило Рамзи законен лорд, като му беше дал правото да използва името на лорд баща си. Ако някой го наречеше „Сняг“, му напомняше, че е незаконороден, и това го вбесяваше. Трябваше да помни това. И името си, трябваше да помни името си. За миг се изплъзна от ума му и това толкова го изплаши, че се спъна по стръмните стъпала на тъмницата, бричът се съдра и му потече кръв. Малкия Уолдър трябваше да го сбута с факела, за да го накара да се изправи и да тръгне отново.
Изкараха го на двора. Нощта се спускаше над Дредфорт и над източните стени на замъка изгряваше пълна луна. Бледата ѝ светлина хвърляше сенките на високите триъгълни зъбци по замръзналата земя, редица остри черни зъби. Въздухът бе студен, влажен и изпълнен с полузабравени миризми. „Светът — каза си Смрад. — Така мирише светът.“ Не знаеше колко дълго е стоял долу в тъмниците, но трябваше да е поне от половин година. „Поне толкова, или повече. А ако е било пет години, или десет, или двайсет? Дали изобщо ще го науча? А ако съм полудял там долу и половината ми живот си е отишъл?“ Но не, това беше глупост. Не можеше да е било толкова дълго. Момчетата все още бяха момчета. Ако бяха минали десет години, щяха да са вече мъже. Трябваше да помни това. „Не трябва да му позволя да ме побърка. Може да ми отреже пръстите на ръцете и краката, може да ми извади очите и да ми отреже ушите, но не може да ми вземе ума, освен ако не му позволя.“
Малкия Уолдър поведе с факела в ръка. Смрад тръгна покорно след него, с Големия Уолдър зад гърба си. Псетата в кучкарниците се разлаяха, щом минаха покрай тях. Вятър залудува из двора, прониза го през мръсните дрипи и кожата му настръхна. Нощният въздух беше студен и влажен, но не видя следи от сняг, макар зимата със сигурност да наближаваше. Смрад се зачуди дали ще е жив да види снеговете. „Колко ли пръста ще имам на ръцете? Колко на краката?“ Вдигна ръката си и се стъписа, като видя колко е бяла и безплътна. „Кожа и кости. Имам ръце на старец.“ Дали не грешеше за момчетата? Ами ако не бяха Малкия Уолдър и Големия Уолдър все пак, а синовете на момчетата, които бе познавал?