Град от кости

Тя извърна поглед към него, без да разбира.

— Какво?

— Истината — каза той. — Аз бих…

— Джейс — извика Алек. Той бе застанал на тротоара, недалече от тях. Клеъри се запита защо ли гласът му кънтеше така.

Джейс се обърна, ръката му се вдигна от рамото й.

— Да?

— Май сме на правилното място. — Алек сочеше към нещо, което Клеъри не можеше да види — то бе скрито зад огромна черна кола.

— Какво е това? — на свой ред се учуди Джейс и Клеъри го чу да се смее. Когато се приближи до колата, тя видя какво бе привлякло вниманието им: няколко мотоциклета, лъскави и сребристи, с ниски черни шасита. Някакви мазни на вид тръби и маркучи се виеха около шасито и го ограждаха, приличаха на вени. Тези мотори създаваха неприятното усещане за нещо органично, като биосъществата в картина на Гигер4.

— Вампири — каза Джейс.

— На мен ми приличат на мотоциклети — каза Саймън, който се бе приближил до тях заедно с Изабел. Тя погледна с неодобрение моторите.

— Такива са, но се движат с демонична енергия — обясни тя. — Използват се от вампири… с тях се придвижват по-бързо през нощта. Не е съвсем според Съглашението, но…

— Чувал съм, че някои мотори можели да летят — каза разпалено Алек. Звучеше като Саймън при вида на нова видеоигра. — И при докосване стават невидими. Или се движат под вода…

Джейс бе слязъл от тротоара и обикаляше около моторите, като ги изучаваше. Той протегна ръка и я прокара по гладкото шаси на единия. От едната му страна имаше надпис със сребърни букви: NOX INVICTUS.

— Нощта на победата — преведе той. Алек го погледна озадачено.

— Какво правиш?

На Клеъри й се стори, че видя как Джейс пъхва ръка в якето си.

— Нищо.

— Ами не се мотай тогава там — каза Изабел. — Не съм се облякла с тези дрехи, за да гледам как се мотаеш край някакви тръби и мотоциклети.

— Толкова са прекрасни, че не можеш да откъснеш очи от тях — каза Джейс, като отново се върна на тротоара. — Признай, че е така.

— И аз съм прекрасна — каза Изабел, която не изглеждаше склонна да признае каквото и да е. — Така че побързай.

Джейс погледна към Клеъри.

— Тази сграда — той посочи склада, изграден от червени тухли. — Тя ли е?

Клеъри въздъхна дълбоко.

— Възможно е — отвърна колебливо тя. — Всички толкова си приличат.

— Има начин да разберем — каза Изабел, като тръгна с решителна стъпка. Останалите я последваха, плътно притиснати един в друг, към един малък, отвратително миришещ вход. Над него на една жица висеше гола крушка, която осветяваше огромна врата с метален обков и ред звънци на домофони на лявата стена. На един от тях бе написано името: БЕЙН.

Изабел натисна звънеца. Нищо не се случи. Натисна го отново. Понечи да го натисне трети път, но Алек хвана китката й.

— Не бъди невъзпитана — каза той.