Необикновена зараза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Необикновена зараза». Краткое содержание книги:
— Да, точно така. И целият остров ще бъде унищожен, а ние ще седим и ще гледаме. Не мога да повярвам. По дяволите! Това не може да се случва във Вирджиния — ядоса се Майлс, удари с юмрук по масата и стана. Лицето му беше тъмночервено и той се потеше. — Господа, искам да знам какво ще правим, ако започнат да идват пациенти от други краища на щата. В края на краищата, губернаторът ме е назначил да се грижа за здравеопазването във Вирджиния. Всички градове ли ще изгорим?
— Ако епидемията се разпространи — отговори Фуджицубо, — явно ще трябва да използваме болниците и да обособим специални отделения. Центърът за контрол и превенция на заболяванията и моите хора вече предупреждават медицинския персонал и разговарят с тях.
— Съзнаваме, че болничният персонал е изложен на най-голям риск — добави Мартин. — Би било хубаво, ако Конгресът сложи край на тези проклети принудителни отпуски поради съкращенията в бюджета, за да не са ми вързани ръцете.
— Повярвайте, и президентът, и Конгресът знаят.
— Сенаторът Нейгъл ме увери, че до утре сутринта всички ще бъдат на работа.
— Все така казват.
Подутината и сърбежът на мястото на реваксинацията на ръката ми бяха постоянно напомняне, че вероятно напразно бях заразена с вируса. По целия път до паркинга се оплаквах на Уесли.
— Отново ме ваксинираха и съм болна от нещо, което на всичко отгоре означава, че имунната ми система е потисната.
— Откъде знаеш, че не си хванала онзи вирус?
— Не знам.
— Тогава може би си заразна.
— Не, не може да бъде. Обривът е първият симптом, а аз се преглеждам всеки ден. Видя ли и най-малкия признак, веднага ще се върна в изолатора. И ще стоя на трийсет метра от теб и от всеки друг, Бентън — казах аз, ядосвайки се безпричинно на предположението, че мога да заразя някого дори с обикновена простуда.
Той ме погледна, докато отключваше вратите, и разбрах, че е много по-разстроен, отколкото показва.
— Какво искаш да направя, Кей?
— Закарай ме вкъщи, за да взема колата си.
Докато карах покрай боровите гори, дневната светлина бързо помръкваше. Нивите бяха изпъстрени с туфи памук, който още се беше вкопчил в изсъхналите стебла, а небето изглеждаше влажно и студено. Когато се бях прибрала от съвещанието, вкъщи ме чакаше съобщение от Роуз. В два часа следобед Кийт Плезънтс се бе обадил от ареста и отчаяно бе настоял да отида да го видя. А Уинго беше болен от грип и не бе отишъл на работа.
Много пъти бях ходила в Съдебната палата и харесвах причудливата старомодна постройка и неудобствата й. Сградата беше построена през 1825 година от майстор-зидаря на Томас Джеферсън, беше бяла с червени тухли, имаше колони и бе оцеляла след Гражданската война, макар че янките бяха успели да унищожат архивите. Замислих се за студените зимни дни, когато заедно с детективите чаках на моравата отпред, за да ме извикат на свидетелската скамейка. Помнех имената на всички, за които бях давала показания в този съд.
Сега процедурите протичаха в просторната нова сграда в съседство до старата и аз изпитах тъга, защото постройките от този вид бяха паметници на нарастващата престъпност. Липсваха ми по-обикновените минали времена, когато се преместих във Вирджиния и изпитвах страхопочитание към старата Съдебна палата. Тогава пушех. Предположих, че романтизирам миналото, както са склонни да правят повечето хора. Но цигарите също ми липсваха, както и чакането пред Съдебната палата. Промяната ме накара да се почувствам остаряла.
Шерифският отдел също беше бял, с червени тухли, и паркингът и арестът бяха опасани с ограда с бодлива тел отгоре. Двама от затворниците, облечени в оранжеви анцузи, лъскаха кола без опознавателни знаци, която току-що бяха измили. Те ме огледаха закачливо, докато паркирах, и единият сръга другия.
— Как е? — измърмори единият, докато минавах покрай тях.
— Добър ден — казах аз и ги погледнах.
Те се обърнаха, защото не се интересуваха от човек, когото не можеха да сплашат, а аз отворих външната врата. Шерифският отдел беше скромен и потискащ и като всички публични институции в света, бе надраснал драстично обкръжението си. Имаше автомати за кока-кола и закуски, а стените бяха облепени със снимки на издирвани хора. Спрях пред дежурния, където млада жена прелистваше папки и дъвчеше писалката си.
— Извинете — казах аз. — Дошла съм да видя Кийт Плезънтс.
— В списъка ли е името ви?