Божията формула

— За кои двама агенти говорите?

— Опасявам се, че поради съображения за сигурност не мога да им кажа имената.

— Моса и Бабак ли?

— Бабак, okay. Не познавам Моса.

— А, разбира се — спомни си Томаш. — Той се представи като Моса, но всъщност това не е истинското му име. — Помисли малко. — Вижте, говорим за един едър тип, силен, енергичен?

— Да.

— Нямате новини от него, така ли?

— Нищо.

— Вижте, съжалявам, че трябва да го кажа, но може би е мъртъв.

От другата страна на линията настъпи тишина.

— Баг… хм… е мъртъв? Сигурен ли сте?

— Не, не съм. Видях го да стреля в министерството, видях, че иранците, които го преследваха, отвърнаха на стрелбата. После ми казаха, че бил ранен и починал в болницата. Колкото до Бабак, наистина нищо не знам.

— Но какво точно се случи?

Томаш разказа подробно за станалото в министерството и за престоя си в затвора «Евин». Разказа за избавлението си и за всичко, което Ариана му беше казала и което бе направила, за да му помогне да излезе от страната.

— Мъжко момиче — каза Сисмондини накрая. — Мислите ли, че би се съгласила да стане наш агент в Техеран?

— Какво? — рязко каза Томаш. Идеята беше опасна. — По-добре не си го и помисляйте!

— Okay, okay — отвърна американецът от другата страна на линията, учуден от реакцията му. — Само ми хрумна, relax66.

— Неудачно хрумване — продължи историкът, леко посмекчил тона. — Оставете я на мира, разбрахте ли?

— Okay, не се притеснявайте — отново го успокоиха отсреща.

Португалецът внезапно почувства гняв заради начина, по който началниците от американската разузнавателна централа си позволяваха да разполагат с живота на другите заради собствените си интереси, без да подбират средства за постигането на целите си. И понеже вече беше набрал скорост, Томаш реши да засегне един въпрос, който от дни не му даваше покой.

— Чуйте — каза той. — Искам да ви задам един въпрос.

— Да?

— Вие ли наредихте на… на вашия човек да ме убие, в случай че ни хванат?

— Моля?

— В момента, в който щяха да ни хванат в министерството, Моса искаше да си инжектирам някаква отрова. Вие ли му наредихте това?

— Мм… ние имаме средства за сигурност, нали така?

— Дадохте ли му тази заповед?

— Вижте, тази заповед е валидна за всички операции от деликатно политическо естество, така че…

— Разбирам, наредили сте му — заключи Томаш. — А сега бих искал да знам защо не съм бил предупреден, че съществува такава възможност?

— Поради простата причина, че ако знаехте това, никога нямаше да се съгласите да участвате в операцията.

— Естествено.

— Съжалявам, че трябва да го кажа, но това е наложително в екстремна ситуация. Вашият живот съвсем не е толкова важен, колкото националната сигурност на Съединените щати.