Божията формула

Сабар се обърна към една жена, която плетеше на слънце, седнала на стъпало пред дома си. Жената оправи кърпата на главата си и вдигна загрубял и почернял пръст, сочейки някъде наляво.

Тръгнаха покрай старата железопътна линия с прогнило дърво между релсите, по посока на контейнерите с гориво, които се виждаха в далечината. Сабар вървеше напред, Томаш се влачеше зад него, задушавайки се под непоносимия чадор. Минаха край контейнерите, от които се носеше остра миризма на нафта и бензин, и се заковаха на място, когато зърнаха примитивни дървени подпори, издигнати на брега на морето.

Пристанището Бандар е Торкаман.

Три риболовни кораба се полюшваха в спокойните води на Каспийско море на фона на ширналия се залив Горган като в огромна импресионистична картина. Откъм плажа долиташе мирис на сол и море, над кротката морска повърхност отекваше меланхоличният крясък на чайките. Тъкмо този аромат и познатите звуци го накараха да се почувства като у дома, без кракът му да е стъпвал на този бряг. Томаш имаше чувството, че домът му е там, където морето мирише така прекрасно и където се носят призивните крясъци на чайките.

Историкът се приближи до водата, спъван от тежкия чадор, и през плътната дантела на лицето се опита да види какво беше написано на корабите. Първият имаше арабски знаци, които го отчаяха; дали това не беше името, което търсеше, но изписано с арабски букви? Сабар дойде при него и прочете издълбаното в дървото име.

— Анахита.

Не беше този.

Томаш измина още стотина крачки по брега. Второто рибарско корабче, боядисано в червено и бяло, беше закотвено наблизо, с опънати на слънцето мрежи и кръжащи над него чайки. Потърси арабски знаци по него, но този път не се наложи Сабар да му помага, защото на корпуса му видя познатите латински букви.

Баку.

— Този е.

Томаш поривисто отхвърли опротивелия му чадор, освободи се от потискащия товар и го захвърли на земята. Усети как морският бриз погали изпотеното му лице и разроши непокорните му коси. Затвори очи и обърна лице към небето, сякаш очакваше полъхът да му донесе целувка. Облекчен, той вдишваше соления мирис на спасението, дробовете му се изпълваха със свежия въздух, напоен с аромат на море, краката му сякаш сами тръгнаха към водата и се окичиха с бели синджири от морска пяна; в този миг той имаше чувството, че самата природа го посреща ласкаво с майчина милувка, че небесата му изпращат своя благослов и че най-сетне свободата е отворила прегръдките си за него.

След като премина този първоначален миг на опиянение, Томаш отвори очи, впери ги в рибарското корабче, сви дланите на ръцете си във фуния и ги постави пред устата си като високоговорител.

— Ехоооо! — извика той.

Гласът му отекна в огледалните води на залива и подплаши чайките. Рояк птици се понесе като тъмен облак, с мощно размахвани криле, описвайки фигури от изящна хореография. Стрелна се в небето, отвръщайки на човешкия повик с тревожен и меланхоличен крясък.