Божията формула
- Автор: душ Сантуш Жозе Родригеш
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 9789542608677
- Переводчик: Йорданка Велинова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Божията формула». Краткое содержание книги:
Преди да замине за Техеран, Томаш е извикан в американското посолство в Лисабон, където го очакват двама агенти на ЦРУ. Те го предупреждават, че документът всъщност съдържа формула за лесно производство на атомна бомба, която великият физик е извел по поръчка на Бен Гурион. Професор Нороня трябва да разбере какво цели иранското правителство и да предаде информацията на американските тайни служби.
Томаш заминава за Техеран, където започва работа по ръкописа. Скоро той разбира, че криптографският документ крие нещо повече от формула за атомна бомба. В кодираното послание Томаш ще открие научното доказателство за съществуването на Бог.
— Така ли? Къде?
— Мм… забравих името.
— В Персийския залив ли е?
— Не. Не. По-нагоре.
— На Каспийско море ли?
— Да. Но не си спомням как се казваше селището. — Напрегна се да си спомни. — По дяволите, трябваше да си го запиша.
— Дали не е Нур?
— Не, не е това. Спомням си, че беше някакво велико име.
— Махмуд Абад?
— Мм… не знам… може би, не съм сигурен. Спомням си, че ми говореше за някакви руини, беше свързано с Карл Велики или Александър Македонски…
— Стената на Александър?
— Да, мисля, че беше това. Познато ли ви звучи?
— Разбира се. Стената на Александър бележи пределите на цивилизацията и се намира близо до границата с Туркменистан. Свързва планинския район Голестан с Каспийско море.
— От Александър Македонски ли е построена?
— Така казва легендата, но не е истина. Стената е била издигната някъде през VI век, не знам точно от кого.
— Има ли пристанищно градче наблизо?
Ариана се надигна от дивана и отиде до шкафа. Взе един атлас от лавицата и се върна на мястото си, отваряйки в скута си огромния том на страницата на Иран. Внимателно огледа бреговата линия на Каспийско море и се взря в пристанището, което се намираше най-близо до стената.
— Бандар е Торкаман?
— Да, мисля, че беше това. — Томаш седна до нея и се наведе над картата. — Покажете ми го.
Иранката сложи пръст върху една точка на картата, отбелязваща населеното място.
— Ето.
— Точно това е — повтори Томаш, вече съвсем убедено. — Бандар е Торкаман.
— И какво има в Бандар е Торкаман?
— Има кораб, който ме очаква… надявам се.
— Какъв кораб?
— Смятам, че е риболовен кораб, но не съм сигурен.
— Има много рибарски корабчета из Каспийско море. Ако го видите, ще можете ли да го разпознаете?
Отново се замисли.
— Късичко име, като на столицата на… Азербайджан или на друга страна от района.
— Баку?
— Точно така. Баку. Това е името на кораба.
Ариана отново погледна картата.
— Нямаме време за губене — каза тя. — Трябва да ви закараме до Бандар е Торкаман, колкото е възможно по-бързо.
— Смятате ли, че можем да тръгнем утре?
Ариана отвори широко очи и се вгледа внимателно в него.
— Утре ли?
— Да.
— Не, Томаш, не може утре.
— Хм… тогава кога? Още тази седмица, нали?
Иранката поклати глава, а очите ѝ внезапно се изпълниха с тъга и копнеж.
— След десет минути.
Разделиха се с нежна прегръдка, оставайки притиснати един до друг малко по-дълго от обичайното, под бдителните погледи на Хамиде и Сабар. Томаш би дал всичко за един съкровен миг насаме, миг, в който да бъде само с нея. Искаше му се да се скрие някъде с Ариана и да се сбогува с нея без условности и забрани. Но историкът знаеше, че това е Иран и че подобни желания при тези обстоятелства не бяха нищо друго, освен опасни фантазии. Всъщност, обективно погледнато, да прегърне Ариана, беше последното нещо, което желаеше.
Целуна я два пъти по страните и с усилие се откъсна от нея.
— Ще ми пишете ли? — попита тя съвсем тихичко, прехапвайки долната си устна.
— Да.
— Обещавате ли?
— Обещавам.
— Ще се закълнете ли в Аллах?
— Заклевам се във вас.
— В мен?
— Да. За мен вие значите много повече от Аллах.
Опита се да не поглежда назад, когато обърна гръб, за да излезе. Последва Сабар към асансьора и усети, че вратата на апартамента се затваря зад него, чу щракането в ключалката и му се стори, че невидима ножица сряза нишката завинаги.
Замислен и унил, той остана на мястото си няколко мига, после безмълвно влезе в асансьора. В ръцете му беше сгънатият черен чадор, който Хамиде му подаде на тръгване.
— Ариана гашанг — каза иранецът, докато асансьорът, след рязко поклащане, се понесе надолу.
— Какво казахте?
— Ариана гашанг — повтори той. Прати въздушна целувка. — Гашанг.
— Да — усмихна се той тъжно. — Красива е, да.
Сабар посочи към чадора в ръцете му и направи знак, че трябва да го облече. Томаш пъхна глава в дрехата и отново се дегизира като преди.
XX
Мерцедесът прекоси града с влудяваща мудност, задържан от бавния и натоварен поток на движението в Техеран. Вмъкнаха се в обърканата плетеница от оживени артерии и отново минаха през големия площад «Имам Хомейни», после се отправиха към лабиринта от улички, прострял се на изток. Томаш се оглеждаше неспокойно, погледът му шареше навред, мозъкът му трескаво обработваше информацията до най-дребната подробност. Всяко лице и кола може би криеха заплаха, всеки глас и клаксон му звучаха като сигнал за тревога, при всяко спиране и тръгване очакваше внезапно нападение.