Споделен живот

— Имате ли планове за вечерта?

Тя се взира в мен така, сякаш съм проговорил на гръцки. Не, по дяволите, навярно разбира гръцки. На марсиански. Или на шибан вулканичен език.

— На среща ли ме каните?

— Със сигурност поне се опитвам — отвръщам.

— Със сигурност се проваляте — отговаря ми с равен тон. — Достатъчно съм стара, за да ви бъда майка.

— Имате невероятни очи — под „очи“ имам предвид „цици“, но както и да е.

Джулия Романо избира точно този миг да разкопчае сакото на костюма си, което ме кара да се разсмея на глас.

— Защо просто не поговорим тук?

— Както искате — отвръщам и я повеждам нагоре към апартамента си.

Като се има предвид как изглежда обикновено, днес мястото няма толкова лош вид. Съдовете на плота са немити само от един или два дни; а разпиляната зърнена закуска не е толкова лоша, колкото разлято мляко. По средата на пода има кофа, парцал и бутилка газ; работя по създаването на нов кремък. По целия под са разпръснати дрехи, някои от тях старателно подредени, за да намалят ефекта от разливане в казана ми за дестилиране.

— Какво мислите? — усмихвам й се. — Марта Стюарт25 ще се влюби в това място, не смятате ли?

— Марта Стюарт ще ви превърне в проекта на живота си — измърморва Джулия, сяда на дивана, скача и махва няколко шепи чипс, които — о, Боже! — вече са оставили мазно петно във формата на сърце на великолепния й задник.

— Ще пийнете ли нещо? — Да не си помисли някой, че майка ми не ме е възпитала?

Тя се оглежда наоколо и поклаща глава.

— Ще се въздържа.

Свивам рамене и изваждам от хладилника бутилка „Лабат“.

— Значи имаме малък проблем на домашния фронт?

— Вие не знаете ли?

— Опитвам се да не забелязвам.

— Как така?

— Ами това правя най-добре — ухилвам се и отпивам приятна, голяма глътка бира. — Макар че тази буря бих искал да я видя.

— Разкажете ми за Кейт и Ана.

— Какво да ви кажа? — сядам до нея на дивана — прекалено близо. Нарочно.

— Как се разбирате с тях?

Привеждам се напред.

— Какво ме питате, госпожице Романо, дали се държа добре ли?

Дори не мигва, така че зарязвам позите.

— Понасят ме — отвръщам. — Както всички други.

Отговорът, изглежда, я заинтригува, защото записва нещо в бялото си тефтерче.

— Как се чувствахте, докато растяхте в това семейство?

В гърлото ми се надигат десетки отговори, но този, който излиза, определено е неочакван.

— Когато бях дванайсетгодишен, Кейт се разболя. Дори не беше нещо кой знае какво, само инфекция, но не можеше да я надвие сама. Затова заведоха Ана да дари гранулоцити — бели кръвни телца. Кейт не го направи нарочно, нищо подобно, но беше Бъдни вечер. Трябваше да излезем навън като семейство, нали разбирате, и да си купим елха — изваждам от джоба си пакет цигари. — Имате ли нещо против? — питам, но не й давам шанс да отговори: запалвам веднага. — В последния момент ме закараха у един съсед и беше неприятно, защото там празнуваха Бъдни вечер заедно с роднини и продължаваха да шепнат това и онова за мен, сякаш бях благотворителна кауза, както и съвсем глух. Както и да е, омръзна ми страшно бързо, затова казах, че отивам до тоалетната, и се измъкнах. Върнах се у дома, взех една от брадвите на баща ми и трион и отрязах малкия смърч, който растеше в средата на двора. Когато съседът се усети, че ме няма, вече бях занесъл дървото в дневната и му бях сложил кръстачка. Бях го украсил — гирлянди, играчки, всичко, за което се сетите.