Споделен живот
- Автор: Пико Джоди
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ентусиаст
- ISBN: 978-954-8657-87-7
- Переводчик: Мариана Христова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Споделен живот». Краткое содержание книги:
Една житейска драма, която може да сполети всеки. Как ще постъпите, ако сте на мястото на майката, на бащата, на Ана, на Кейт, на адвоката, на съдията?… Джоди Пико, сама изправяла се пред подобна дилема, търси отговори на невъзможни въпроси. Поставя ги и на читателя, изпитва неговите чувства, предизвиква откровеността му, завладява мислите му и създава роман, който разтърсва, но и пречиства човешкото у всеки от нас.
— Здрасти — казвам, но тя не отговаря.
Минава един миг, преди да забележа, че е със слушалки, от които в ушите й гърми един Бог знае каква музика.
Вижда ме, спира музиката и сваля слушалките, които увисват на врата й като гердан.
— Здрасти.
Сядам на крайчеца на леглото и я поглеждам.
— И така. Искаш ли, ъъъ, да правим нещо?
— Какво например?
Свивам рамене.
— Не знам. Да играем на карти?
— Имаш предвид покер?
— На покер, на риба. Каквото и да е.
Поглежда ме внимателно.
— На риба ли?
— Искаш ли да ти сплета косата на плитки?
— Татко — пита Ана, — добре ли си?
Чувствам се по-удобно, докато се втурвам в сграда, която рухва около мен, отколкото докато се мъча да я накарам да се отпусне.
— Просто… просто искам да знаеш, че можеш да правиш тук каквото пожелаеш.
— Има ли проблем да оставя в банята кутия тампони?
Лицето ми незабавно почервенява и сякаш е заразно, същото става и с Ана. Имаме само една жена пожарникар, която работи на непълни смени, а и банята на жените е на по-долен етаж. Но все пак…
Косата на Ана изплющява и се спуска над лицето й.
— Нямах предвид… Мога да ги оставя тук…
— Остави ги в банята — оповестявам, след което добавям с авторитетен глас: — Ако някой се оплаче, ще кажем, че са мои.
— Не съм сигурен, че ще ти повярват, татко.
Прегръщам я.
— Отначало може и да не се справям добре. Никога не съм живял в една стая с тринайсетгодишно момиче.
— И на мен не ми се случва често да деля стая с мъж на четирийсет и две.
— Това е добре, защото иначе ще трябва да го убия. Усмивката й се притиска като печат към врата ми.
Може би няма да е толкова трудно, колкото си мисля. Може би ще успея да се убедя, че този ход ще ми помогне да запазя семейството си цяло, макар че първата стъпка включва разрушаването му.
— Татко?
— Хмм?
— Само за твоя информация: никой не играе на риба, след като е приучен на гърне.
Прегръща ме много силно, както когато беше малка. На мига си спомням последния път, когато я носих на ръце. Петимата бяхме на излет в някакво поле и тръстиките, и дивите маргаритки бяха по-високи от нея. Залюлях я в ръцете си и двамата си отворихме пътека през море от тръстики. Но тогава за пръв път и двамата забелязахме колко надолу стигат крачетата й, че е прекалено голяма, за да й е удобно, облегната на хълбока ми, и не след дълго тя започна да се опитва да слезе и да върви сама.
Златните рибки порастват само в сравнение с аквариума, в който ги поставяш. Дърветата бонсаи се умаляват. Бих дал всичко, за да я задържа малка. Децата ни надрасват много по-бързо, отколкото ги надрасваме ние.
Изглежда невероятно, че докато едната от нашите дъщери ни въвлича в юридическа криза, другата е в клопката пък на медицинска, но всъщност отдавна сме наясно, че Кейт е в крайна фаза на бъбречна недостатъчност. Този път Ана е тази, която ни поразява. И все пак — както винаги — намираме изход; успяваме да се справим и с двете. Човешкият потенциал за носене на товар е като бамбук — много по-гъвкав, отколкото допускаш от пръв поглед.
Докато Ана си събираше нещата този следобед, отидох в болницата. Кейт беше на диализа. Беше заспала със слушалките на плейъра си на главата; Сара стана от стола си и притисна пръст към устните си, за да ме предупреди да мълча.
Заведе ме в коридора.
— Как е Кейт? — попитах.
— Все така — отговори ми. — Как е Ана?
Разменяхме си сведения за състоянието на децата си като карти, които за секунда показваме на противника, но все още не искаме да свалим. Погледнах към Сара и се зачудих как да й кажа какво съм направил.
— Къде избягахте двамата, докато се борех със съдията? — попита ме.
Е, добре, ако стоиш и си мислиш колко горещ ще е огънят, никога няма да влезеш в него.
— Заведох Ана в пожарната.
— Нещо става на работата ли?
Поех си дълбоко дъх и скочих от скалата, в която се бе превърнал бракът ми.
— Не. Ана ще остане там с мен за няколко дни. Мисля, че може би има нужда от известно време сама.
Сара се втренчи в мен.
— Но тя няма да е сама. Ще е с теб.