Огньовете на сатаната

— А в нощта, когато стана пожарът? — попита Корбет.

— Скудас се промъкна в стаята ми. Помислих, че е дошъл да се сдобрим, но с него беше Джослин. Двамата седнаха и започнаха да ме дразнят, заплашваха да ме опозорят. По едно време не издържах на подигравките им, излязох от стаята и затръшнах вратата зад гърба си. Смехът им продължаваше да отеква в ушите ми. В имението беше тихо. Бях оставил виното в стаята си, затова взех една кана от килера и излязох на двора. Нарочно се скрих; не исках да срещам никого. Заобиколих лабиринта и навлязох сред дърветата. Нощта беше топла и аз заспах. Чувствах се изтощен. Бях попрекалил с пиенето. Когато се събудих, беше тъмно, макар да виждах, че слънцето скоро ще изгрее. Станах. Бях схванат и всичко ме болеше. Вече се готвех да тръгна към имението, когато чух виковете и зърнах пламъците. Дори на мястото, където бях застанал, миришеше силно на дим.

Той млъкна и се почеса по брадичката.

— И избяга? — попита Бранкиър.

Бадълсмиър се поколеба. Вратата се беше отворила и Симс и Легрейв влязоха вътре.

— Кралските гвардейци ще се съдерат да плюскат — изрева Симс. — Когато свършат с копанята, ще ги отведа в кочината.

Корбет се направи, че не е чул обидата.

— Защо избяга? — попита той.

— Предполагам, че се паникьосах — отвърна Бадълсмиър. — Беше очевидно, че някой е загинал в стаята ми. Щяха да обвинят мен. Каквото и да направех, щях да бъда осъден. Тайният ми грях щеше да излезе наяве. И още по-лошо, можеше да ме обвинят, че аз съм подпалил огъня, и да понеса отговорност за смъртта на други. Беше съвсем лесно: дисагите ми бяха с мен, затова просто се прехвърлих през стената. Известно време живях на открито близо до Йорк, но ми трябваха кон и друг кат дрехи. — Той махна безпомощно с ръце. — Останалото го знаете.

— Как разбра, че някой е загинал в стаята ти?

— Приближих се, доколкото можех, до сградата, та разбрах от виковете и крясъците. Започнах да си мисля: дали убиецът не бе решил да отнеме моя живот? Дори да докажех невинността си, пак щяха да ме обвинят, че съм убил Скудас. — Той покри лицето си с ръце и зарида тихо.

— Джослин също е загинал — отбеляза Корбет.

— Но как? — зачуди се Бадълсмиър. — Двамата бяха млади и пъргави. Можели са да избягат.

— Нали си оставил вътре кана с вино? — настоя Корбет.

Бадълсмиър примигна бавно.

— Виното? — повтори Корбет. — Колко имаше от него?

— Една кана, пет-шест чаши. — Челюстта на Бадълсмиър увисна. — Да не искаш да кажеш, че в него е имало нещо? Че са били отровени или упоени?

— Това е единственото обяснение.

— Но аз не бих му направил нищо лошо! — проплака Бадълсмиър. — Никога не бих сторил зло на Скудас!

— Кога остави виното в стаята си?

— Рано следобед: най-доброто рейнско. Сложих го в купа със студена вода, за да се охлади.