Огньовете на сатаната

— Не ме заплашвай, монсеньор.

— Никого не заплашвам — отвърна дьо Моле. — Просто се изморих и взе да ми се повдига от всичките тези интриги и мистерии, пожари и убийства на стари другари. Това са истински трагедии, но аз съм френски поданик и Велик магистър на тамплиерския орден. Възразявам срещу задържането ми като затворник в едно от собствените ни имения.

— Тогава иди, щом желаеш, монсеньор. Но едно ще ти кажа: всеки от вас, дръзнал да направи това, ще бъде арестуван като изменник. И не ми цитирайте името на Бадълсмиър. Той може и да е бил содомит, недоволник, но не е извършил никакво престъпление. В деня, когато беше извършено покушението над краля, той се е бил затворил в стаята си в хана „Зелената мантия“. Напуснал е града, преди да ми бъде изпратено предупреждението. И Скудас не е можел да ми изпрати онази бележка, нито пък да се опита да ме убие, докато минавах през Йорк.

Погледът на дьо Моле стана колеблив.

— Ами картата? — попита той. — Предупреждението? Разписката за получени пари?

— Да, помислих и върху това — отговори Корбет и погледна към Симс, който беше извадил наполовина камата си. — Дръпни си ръката от тази кама — предупреди го секретарят. — И си гледай невестулката.

Здравото око на Симс се впери гневно в дьо Моле, но последният кимна едва забележимо.

— Говореше за Бадълсмиър — продума Великият магистър.

— Бадълсмиър е смятал, че убиецът е член на вашия орден — продължи Корбет. — Провеждал е собствено разследване. Нарисувал е тази карта с цел, която до този момент не ми е известна. Преписал е също така предупреждението, за да го изучи по-обстойно. Накратко казано, монсеньор, човекът, когото преследвам, все още е жив и здрав. Горкият Бадълсмиър загина, за да бъдем заблудени.

Изведнъж всички се обърнаха. Дотича един сержант и започна да си пробива път към дьо Моле, Когато стигна до него, му прошепна нещо на ухото.

— Какво има? — попита Корбет.

— Може да е важно, може и да не е — отвърна Великият магистър. — Но един от нашите оръженосци, Джослин, е изчезнал, вероятно е избягал. — Дьо Моле погледна към Ранулф над рамото на Корбет. — И кажи на слугата си да свали този арбалет. — Сетне вдигна ръка и щракна с пръсти. — Останалите да ме последват. Сър Хю — добави той извинително, — ти все още си наш гост. Непременно ела на вечеря.

Корбет остана на мястото си, докато тамплиерите се изнизаха, шумолейки с плащовете си. Камъчетата под ботушите им хрущяха. Малтоут изстена и приклекна.

— Господарю, тия книги тежат като чувал с камъни.

Ранулф прибра стрелата на арбалета в колчана. Корбет се обърна тромаво. Краката му тежаха, сякаш бяха пълни с олово. Той раздвижи врат, за да поотпусне схванатите си мускули.