Огньовете на сатаната

— Ще има буря — отбеляза той. — Бъдете внимателни — предупреди ги през рамо. — Не се скитайте сами из имението.

— Господарю — продума Ранулф, като се приближи зад него. — Мислех си, дали си спомняш турнира? Дьо Моле отбеляза как Легрейв държи копието в лявата си ръка.

— Да, да, спомням си.

— Бранкиър също пише с лявата ръка.

— Какво общо има това с цялата работа?

— Ами нападателят в библиотеката. Казахте, че е бил с шлем и наметало…

Корбет се обърна и потупа слугата си по рамото.

— Браво на теб, най-умни сред писарите! — извика той. — Малтоут, донеси ми онези книги. Ранулф, ти имаш арбалет. Хайде, да се върнем в библиотеката.

Корбет излезе забързано от стаята. Ранулф остана за малко, за да разправи тихичко на Малтоут какво се е случило в негово отсъствие. Каза му за Сийгрейв и посещението в болницата за прокажени, но закле младия вестоносец да мълчи.

— Или — отбеляза мрачно — Корбет ще се погрижи да те понижат до най-низшия слуга в кралските кухни. — Но млъкна внезапно, понеже Корбет се беше върнал в стаята.

— Чакам! — рече нетърпеливо той. — Малтоут, донеси онези книги! Ранулф, арбалета!

Навън денят гаснеше. Небето бе станало тъмнопурпурно, а в далечината се чуваше първият грохот на гръмотевици. Над горите северно от имението пък слабо проблясваха светкавици. Тримата минаха покрай църквата, откъдето тамплиерите още не бяха излезли. Тихите звуци на заупокойната молитва се процеждаха зловещо през прозорците от цветно стъкло. Библиотеката беше отключена, но тъмна. Корбет запали няколко свещи, увери се, че капачетата им са здраво закрепени, и отиде до мястото, където бе седял при пристигането на нападателя. На двамата си слуги каза да останат до вратата, сетне нареди на Ранулф да се престори, че го напада.

— Аз съм десняк, господарю — подвикна слугата му. — Както повечето хора. Държа арбалета здраво с дясната ръка и дърпам лебедката с лявата.

Корбет го гледаше внимателно.

— Ако бях левак — продължи Ранулф, — щеше да бъде точно обратното, ето така.

Той премести арбалета в другата си ръка, но дръпна лебедката далеч по-несръчно.

Корбет затвори очи, мъчейки се да си припомни онзи съдбоносен следобед. Сетне поклати глава и ги отвори.

— Хайде още веднъж, Ранулф. Тръгни бавно напред.

Ранулф се подчини. Малтоут, все още с книгите в ръце, остана до вратата.

— Е, господарю? — попита Ранулф, вече само на около метър от него. — Успя ли да си спомниш?

— Държеше го в дясната ръка — заяви Корбет. — Да, определено в дясната.

— Значи нападателят може да е Симс или дьо Моле. Легрейв и Бранкиър са леваци. Бадълсмиър е овъглен труп, същото важи и за Скудас. Още повече, вече знаем, или поне така си мислим — продължи Ранулф, — че нито Бадълсмиър, нито Скудас са участвали в тази работа.

Корбет само поклати глава и загаси свещите. Тримата излязоха от библиотеката и тръгнаха да прекосяват площадчето. Тамплиерите вече излизаха от параклиса. Дьо Моле, заобиколен от своите подчинени, махна на Корбет да дойде при него.