Върховното кралство [Рицарят]

— Ще стигнем там утре на обяд.

— Отлично — каза Лестер.

Тъй като се стъмваше, направиха лагера си на това място. Не запалиха огън, пиха вода от една манерка и си поделиха едно животинче, което Гаралт беше убил малко преди това. Нощта беше студена, вятърът духаше от север.

Стигнаха до началото на пролома на следващия ден, малко след обяд. Той разцепваше скалната стена и отваряше път към една гигантска пукнатина с отвесни стени. Чуваше се ръмжене и стенания, които отекваха чак тук — страховити и заплашителни.

Теожен не обиди своите рицари с въпрос дали бяха все така решени да го последват. Но погледна Лорн въпросително.

Лорн кимна в знак на съгласие.

Раздраха одеялата си, за да направят от тях парцали, с които увиха копитата на конете, и затегнаха и най-малкия ремък, провериха и последната халка в доспехите си. Махнаха нагръдниците, нараменниците и набедрениците, които можеха да се ударят и да вдигнат шум, оставиха на себе си само ризниците и кожените дрехи. Това не беше саможертва. В пролома горещината щеше да е адска.

Теожен пристъпи навътре първи.

Следваха го Орвейн, Лорн, Лестер и Гаралт, който завършваше колоната. Пукнатината беше достатъчно широка, за да могат да вървят по двама-трима заедно, но бяха решили да вървят в редица, на разстояние от няколко хвърлея. Страхуваха се от срутвания и не искаха някой кон да подразни или да подплаши друг. Достатъчно беше един да изцвили — или дори да изпръхти по-силно, — за да подплаши змейовете.

Вървяха в крачка, в пълно мълчание, нарушавано единствено от страховитите стонове на змейовете и на малките срутвания на камъчета, спускането на прахта, която шумолеше по скалите като кратки, леки водопади. Не говореха. Бяха напрегнати. Напрягаха уши и дебнеха височините за най-малкото движение. Но не виждаха добре, защото слънцето ги заслепяваше, а потта се стичаше в очите им. За Лорн това мъчение беше ужасно. Примижаваше зад тъмните си очила и трябваше да остане с качулката, под която се задушаваше. Слънцето, което едва се спускаше от своя зенит, обливаше дефилето със светлината и топлината си и го превръщаше в ослепителна пещ — врящ, неподвижен ад с нажежен въздух.

И все пак не беше случайно, че избраха да прекосят пролома именно в този час. Налагаха си този ад поради една съвършено проста причина: горещината правеше змейовете лениви, почти ги убиваше и те дремеха по върховете на скалите. Бдителността им беше намалена и тъй като мързелуваха, реагираха късно и можеше да не проверят откъде идва шум, който не се повтаря. Колкото и неприятна да беше тази горещина за хората и техните коне, тя беше техен съюзник. Пазеше ги.