Върховното кралство [Рицарят]

Твърде късно?

Останалите бяха замръзнали на място в очакване да чуят шум, движение, почти не смееха да вдигнат поглед. Времето застина и в продължение на няколко много дълги секунди се чуваше само вятърът.

После една крилата форма се хвърли в празнотата от височината на скалите.

— Там! — извика Лорн.

После втора, трета.

— На седлата! — заповяда Теожен. — Бягайте!

И петимата яхнаха конете си и се впуснаха в галоп. Проломът се събуждаше, излизаше от вцепенението си. Изпълни се с пронизителни крясъци и с плясък на крила. Прибавена към копитата, които биеха прашната земя в бесен бяг, шумотевицата стана оглушителна. Конниците препускаха с цялата си бързина, прескачаха препятствията, без да намаляват и без да се обръщат назад. Знаеха, че за тях спасението беше в бягството. Най-лошото, което можеше да се случи, беше станало и вече нищо не можеше да се направи. Трябваше да бягат. Да се измъкнат. Да излязат от пролома, преди да бъдат хванати.

И да се молят змейовете, доволни, че са прогонили натрапниците от своята територия, да не ги преследват по-нататък…

Лорн не се молеше.

Съсредоточен, той пришпорваше коня си колкото сили имаше. В този момент не го интересуваше дали ще умре веднага след като се измъкне от този бучащ ад, само да се измъкне. После щеше да мисли. После щеше да има време да съжалява и да се чуди какво да прави. Лорн мислеше само как да оживее.

Да оцелее.

Теожен и Орвейн бяха отпред. Гаралт беше наравно с него. Не виждаше Лестер — значи идваше след тях. Или беше паднал. В този хаос беше невъзможно да различи нечий галоп от друг. И най-вече Лорн чуваше прекрасно пронизителните крясъци и пляскането на кожените криле, които се приближаваха. В главата му нахлуха спомени. Спомени от кошмари в свят от мъчения и призраци, които нощ след нощ, непрестанно го бяха измъчвали. Шумът от преследването се превърна в шум от вечна буря, чиито гръмотевици разтърсваха една прокълната крепост.

Уплаши се.

Заболя го коремът.

Студена пот обля гърба му.

Небето се изпълваше с крилати силуети. Змейовете ставаха все по-многобройни, събуждаха се и излитаха, едните вдигаха под тревога съседите си, които събуждаха други и с крясъците си предизвикваха някаква заразна истерия. Повечето се издигаха по инстинкт над Пролома — търсеха опасността, която застрашаваше колонията, не я намираха и яростно, тревожно, неспокойно се предизвикваха, караха се, понякога се биеха. Само няколко забелязаха конниците на дъното на дефилето и се спуснаха върху тях. Преследваха ги около десетина, сред тях една стара женска, чийто размах беше такъв, че сякаш можеше да докосне стените на пукнатината, когато се оказваха сближени.

Лорн видя как Гаралт го задмина. Пришпори коня си безмилостно, но нищо не се получи — той губеше сили и намаляваше скоростта си. За щастие, краят на пукнатината вече се виждаше. Отпред, в края на скалистите стени край тях, се виждаше ивица ослепителна светлина, водеща към спасението.