![Върховното кралство [Рицарят] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/3/vrhovnoto-kralstvo-ricaryat-download.jpg)
Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
Теожен д’Аргор водеше една шепа хора.
Мръсни, изтощени, изнемощели, някои ранени, яздеха коне, които едва вървяха от умора. При това се смятаха за щастливи, че не бяха нападнати след лавината. Никой нямаше да оцелее, но такова нападение не влизаше в плановете на гелтите. Противно на това, което сочеха следите им, противно на това, което си бяха помислили Орвейн и съгледвачите, те не се бяха разделили на две равни групи. След Разклона само десет от тях бяха тръгнали към западния проход, за да подготвят лавината, а всички останали се отправиха към мястото на засадата.
Грижливо организирана, тя не беше оставила никакъв шанс за Ортан и хората му. Баронът беше паднал под първата вълна от стрели, пронизан в гърлото. След това трийсетина воини се бяха спуснали върху обърканите конници, опитващи се да удържат уплашените коне.
Лорн добре знаеше какво означава засада.
Знаеше и какво означаваше да се устрои, знаеше и какво беше да я понесеш. Дори преди няколко години беше преживял гелтска засада. Гелтите, с които се биеше тогава, застрашаваха границите на Валмир, на три хиляди левги от планините на Аргор. Но това не беше само народ от номадски племена. Когато стигна на мястото на клането, сред разхвърляните огньове, натрупаните тела и стенещите ранени, Лорн си припомни дъжда от назъбени стрели, бойните крясъци, воините, които сякаш изникваха от нищото и след жестоката битка изчезваха веднага като някакви ревящи призраци.
Въпреки раните си Гаралт беше един от малцината, които още се държаха прави. Тъй като един часови ги предупреди, той се впусна да посрещне Теожен и другите и легнал на земята, видя, че те бяха само седмина, от които един ранен.2
Мълчаливо слязоха от конете.
Лорн и Орвейн помогнаха на рицаря, на когото една скала беше счупила глезена, да слезе от седлото. И тъй като граф Д’Аргор мълчеше и гледаше тъжната гледка пред себе си, Лестер каза:
— Гелтите ни чакаха. Предизвикаха лавина от скали и камъни, докато се изкачвахме към прохода.
Гаралт кимна.
Той нямаше кой знае какво за обясняване.
— Колко оцелели? — попита Теожен.
— Седем заедно с мен. Всички ранени.
— Ортан?
— Мъртъв.
Графът прие новината, стискайки челюсти. Ортан беше негов приятел и доверен човек.
Един войник, на когото едната ръка и едното рамо бяха превързани, дойде и пошушна нещо на ухото на Гаралт.
— За Гилем — тежко каза скандският воин. — Не му остава много.
Младият рицар беше положен под едно сухо дърво, главата му лежеше върху дисаги. Пребледнял, лицето му беше изкривено от болка и притискаше с две ръце превръзката, която придържаше вътрешностите му. Зъзнеше от студ до един огън. Някой хвърли още дърва в пламъците, но нищо не помагаше.
Като видя Теожен, Гилем поиска да се изправи.
— Не мърдай, синко. Не мърдай.
Графът откачи боздугана си от колана, подаде го на Лестер и клекна до умиращия. Лестер направи същото. Лорн остана назад, прав. От лицето му под качулката се виждаха само пламъците, които се отразяваха в очилата му.
Теожен взе окървавената ръка на младежа в дланите си — огромни и мръсни.
— Смелост, синко.
Гилем мъчително кимна.
— Т… това беше първата ми… битка…
— Гаралт казва, че си се бил храбро. Гордея се с тебе, синко. Както баща ти щеше да се гордее.
— Вие… така ли смятате?
Графът развълнувано се усмихна. Очите му се напълниха със сълзи.
— Дори съм сигурен! Сигурен, сигурен! — извика той малко по-силно с надеждата да прикрие смущението си.
Слаба усмивка се появи на устните на Гилем. Мъчеше се да не затвори клепачи. Дишането му отслабваше.
— Вие… ще отмъстите за мен, нали? За мен… и за всички други!
— Кълна ти се, синко.
Лестер се обърна и погледна Лорн едновременно учудено и разтревожено.
— Бих искал също да…
— Какво, синко? — попита Теожен. — Кажи ми.
Но главата на Гилем падна настрани.
Беше издъхнал.
Гаралт беше устроил лагера на завет от вятъра, недалеч от мястото на засадата, под едни огромни скали, от чиято височина един-единствен човек можеше да наблюдава цялата околност. Смяташе, че е невъзможно гелтите да се върнат, защото, ако искаха да не оставят нито един жив, вече щяха да са го направили. Но предпазливостта беше задължителна, защото планините на Аргор криеха и други опасности: от време на време в далечината се чуваше рев на диво животно или на самотен змей. Ранените, които не можеха да станат, бяха положени да легнат колкото се може по-удобно близо до огньовете. Другите си почиваха, дремеха по малко, повечето не можеха да заспят. Малко встрани Теожен, Гаралт и Лестер говореха тихо.
2
Кой се е впуснал да ги посрещне легнал (докато е бил от малцината държащи се прави), кои са били само седмина? Малко е неясно кой е лежал и кой се е впускал нанякъде лежейки :-D — Бел. Dave