![Върховното кралство [Рицарят] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/2/9/3/vrhovnoto-kralstvo-ricaryat-download.jpg)
Върховното кралство [Рицарят]
- Автор: Певель Пьер
- Серия: Върховното кралство #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Върховното кралство [Рицарят]». Краткое содержание книги:
Тогава Лорн ги видя — зад блъсканицата.
До скалата пет жени с мръсни коси и разкъсани дрехи бяха завързани за китките към колчета, забити в земята. Възползвайки се от това, че никой не ги наблюдава, те дърпаха кожените връзки, без да се страхуват, че може да се наранят.
Удряйки наляво, удряйки надясно, Лорн отхвърли един гелт с юмрук, преряза гърлото му с опакото на острието и се насочи към пленничките. Отстрани още един противник, който му се изпречи, но не видя ранения гелт, който изскочи насреща му и го блъсна на земята. Вкопчиха се един в друг и се затъркаляха в прахоляка. Главата на Лорн се удари в един кръгъл камък. Болката беше страшна и го заслепи. С мъка се вдигна на крака, остана за момент олюляващ се, погледът му беше замъглен, ушите му бучаха. Противникът му също се мъчеше да се изправи. Лорн разбра и се хвърли върху него. Удари го яростно с рамо, повдигна го от земята и го пусна да падне с цялата си тежест. Ударът остави гелта задъхан, но усилието изчерпа силите на Лорн. Зави му се свят, направи няколко непохватни стъпки назад и едва успя да запази равновесие. Но гелтът беше смел, изправи се и извади нож. Присви очи, сякаш се мъчеше да види през плътна мъгла, после погледът му падна върху Лорн и нападна с крясък.
Лорн го чакаше.
Успя да сграбчи китката на гелта и да го изрита веднъж, два, три пъти в корема. Но противникът му отслабна съвсем леко и го удари с глава в лицето. Лорн полетя назад към една скала. Повлече и войника със себе си и се оказа изпънат до скъсване, смазан между камъка и своя противник. Видя острието на ножа на няколко сантиметра от лицето си. Гелтът държеше оръжието си с две ръце и натискаше с цялата си тежест. Лорн не можеше нито да го отблъсне, нито да извърне ножа. По-лошо, чувстваше как силите го напускат. Бавно, неумолимо острието се приближаваше. Лорн се съпротивляваше с всички сили, лицето му се изкриви от болка, пот се лееше от него. Потта го заслепяваше, но не дотолкова, че да не вижда стоманеното острие, което трепереше, насочено към бледото му око.
Мигайки, одраска клепача си…
И изведнъж гелтът престана да се бори. Изпъна се и се свлече като ударен от гръм.
Тогава Лорн видя кой стоеше зад него с голям окървавен камък в ръце.
Беше една от пленничките.
Боса. Мръсна. С изпънати черти и блуждаещ поглед. От разранените ѝ китки висяха кожените върви. Роклята ѝ беше раздрана. Беше млада. Имаше големи, светлосини очи. Рошавата ѝ коса падаше на тежки черни къдрици.
Изглеждаше изгубена, пречупена.
На Лорн му се стори красива.
Един час по-късно, в мирната светлина на зората, всички гелти, които не бяха избягали, бяха мъртви. Без да трепнат, Орвейн и Гаралт се заеха да довършат ранените, докато Лестер се грижеше за пленничките, а Лорн отиде да доведе конете. Взеха само един затворник: предателят, който беше водил гелтите в планините на Аргор и когото Теожен искаше да съди. Беше заловен от Орвейн, който едва не го уби с юмруци, заслепен от ярост. Състоянието на мъжа беше лошо, дотолкова, че се съмняваха дали ще издържи пътуването на връщане. Със счупени зъби и челюст, той не беше и в състояние да отговаря на въпроси, дори не знаеха името му.
Освен коне, гелтите бяха оставили храна и оръжия — и дори част от плячката, ограбена в Аргор. Тъй като имаше достатъчно коне, които да бъдат натоварени, Теожен заповяда да вземат всичко и те скоро вдигнаха лагера, оставяйки труповете на лешоядите.
Глава 10
През първите дни от обратния път се страхуваха да не ги преследват. Но стана ясно, че гелтите просто бяха избягали и нямаше да се върнат. Тогава намалиха скоростта, оставаха да лагеруват по-дълго, избягваха опасните проходи, вървяха по по-леки пътеки. С пленничките се държаха внимателно, но не ги разпитваха за това, което бяха преживели, и оставиха по-силните да се погрижат — по женски — за по-слабите, по-измъчените.
Лорн обаче забеляза, че една от тях стоеше встрани от другите. Беше младата жена със светлите очи, която му беше спасила живота. Другите говореха малко с нея, избягваха я, не ѝ възлагаха никакви задачи, но никога не забравяха да ѝ донесат ядене. Една вечер, докато почиваха, Лорн седна до Орвейн и го попита дали знае коя е тя и защо има право на такова отношение. Казваше се Майрин.