Мистерията в „Синия експрес“
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Кантарджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистерията в „Синия експрес“». Краткое содержание книги:
Но в историята е замесен и един друг диамант, дълго и старателно шлифован от голямата майсторка — детектива Еркюл Поаро, който тръгва по следите на престъплението.
После изведнъж му хрумна някаква идея. Той сграбчи за ръката Ван Олдин.
— Боже мой, но това е нещо, за което досега не съм и помислял! Трябва да прекъснем пътуването си в Париж. Бързо, бързо, веднага трябва да слезем!
Той сграбчи два куфара и изхвръкна навън от купето. Стъписани от учудване, Ван Олдин и Кентън го последваха.
Милионерът вече си бе съставил добро мнение за способностите на Поаро и сега трудно можеше да го подмени. На изхода на гарата ги задържаха. Билетите им се намираха в кондуктора на влака — факт, който и тримата бяха забравили.
Обясненията на Поаро бяха бързи, убедителни и красноречиви, ала не произведоха никакъв ефект върху чиновника с апатичен израз.
— Стига сме си губили времето — каза нетърпеливо Ван Олдин. — Разбирам, че бързате, господин Поаро. За бога, платете пътните от Кале и да тръгваме направо закъдето сте намислили.
Но Поаро изведнъж бе замлъкнал и останал като вкаменен на мястото си. Протегнатата му ръка се бе вцепенила като парализирана.
— Аз съм бил малоумен — каза си просто той. — Честна дума, тези дни съм си загубил ума. Нека се върнем във влака и да си продължим пътуването мирно и тихо. Ако имаме късмет, влакът може би още не е заминал.
Те стигнаха до синьото туловище на експреса тъкмо навреме и влакът бавно потегляше, когато Кентън последен от тримата се качи с куфара си във вагона.
Кондукторът ги посрещна съчувствено и им помогна да пренесат багажа си до купетата. Ван Олдин не каза нищо, но беше явно, че е малко разочарован от ексцентричното поведение на Поаро. Когато останаха за малко насаме, той сподели с Кентън:
— Това е гонитба на вятъра. Човекът е объркал схващанията си за нещата. Той е прочут детектив, с големи заслуги навремето, но щом като започна да бърка мислите си и да се лута като подплашен заек, не разчитайте много на него.
Поаро се приближи към тях, като се извиняваше и упрекваше себе си и имаше такъв унил вид, че всяка рязка дума ставаше излишна. Ван Олдин посрещна хладнокръвно извиненията му, но се въздържа от язвителни забележки.
Вечеряха във влака и след това, за изненада на останалите двама, Поаро предложи и тримата да останат в купето на Ван Олдин.
Милионерът го изгледа с любопитство.
— Криете ли нещо от нас, господин Поаро?
— Аз? — изненада се невинният Поаро. — Що за идея?
Ван Олдин не отговори, но си личеше, че отговорът на детектива не го задоволи. Казаха на камериерката, че не е нужно да приготвя леглата. Колкото и голяма да беше изненадата на девойката, тя не я прояви, тъй като не по-малък беше бакшишът, които Ван Олдин пъхна в ръката й. Тримата мъже седяха мълчаливо. Поаро изглеждаше неспокоен и разтревожен. Той се обърна към секретаря:
— Майор Кентън, запъната ли е вратата на вашето купе? Имам предвид вратата към коридора.
— Да, току-що я запънах.
— Сигурен ли сте? — попита Поаро.
— Ще отида да проверя, ако искате — каза Кентън усмихнат.
— Не, не. Не си правете труд. Аз ще проверя за себе си.
Той влезе в съседната купе и след малко се върна, кимайки с глава.
— Да, да. Затворена е. Трябва да прощавате чудатостите на един стар човек като мен.
Поаро затвори вратата между двете купета и пак седна на мястото си в десния ъгъл.
Часовете минаваха. Тримата мъже се бяха унесли в дрямка, като от време на време някой от тях се сепваше и пак задрямваше. Вероятно никога преди това не беше се случвало трима души да ангажират спални купета в най-луксозния експрес и после да се откажат от удобствата, за които са платили. Поаро често поглеждаше часовника си, после главата му клюмваше и той пак задрямваше. Изведнъж той стана от мястото си, отвори междинната врата, надникна в съседното купе, пак затвори вратата и седна, поклащайки глава.
— Какво има? — прошепна Кентън. — Вие очаквате нещо да се случи, нали?
Нервите ми не са в ред — призна Поаро. — Аз съм като капка върху напечена от слънцето керемида. И най-малкият шум ме кара да подскачам. Кентън се прозина.
— Това пътуване е дяволски неудобно — измърмори той. — Предполагам, че все пак знаете целта му, господин Поаро.
Кентън пак се намести колкото може по-удобно и задряма. Спеше и Ван Олдин, когато Поаро, поглеждайки за четиринадесети път часовника си, се наведе напред и потупа милионера по рамото.
— Е, какво има?
— След пет или десет минути, господине, пристигаме в Лион.
— Боже мой! — лицето на Ван Олдин изглеждаше бяло и безкръвно на слабото осветление. — Тогава по това време е била убита бедната Рут.