Мистерията в „Синия експрес“
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Кантарджиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистерията в „Синия експрес“». Краткое содержание книги:
Но в историята е замесен и един друг диамант, дълго и старателно шлифован от голямата майсторка — детектива Еркюл Поаро, който тръгва по следите на престъплението.
— Но защо убийство? — изпъшка съкрушен Ван Олдин. — един ловък крадец положително би съумял да задигне рубините, без да си пъха главата в примката.
Поаро поклати глава.
— Това не е първото убийство, което тежи на съвестта на Маркиза. Той е убиец по инстинкт. Той също вярва в това, че не бива да оставя свидетели след себе си. Мъртвите не говорят. Маркиза имаше необикновено силна страст към прочути исторически скъпоценности. Той предварително е подготвил работата си, ставайки ваш секретар, а съучастничката му е успяла да се настани като прислужничка на дъщеря ви, за която Маркиза е предполагал, че са предназначени рубините. И макар че това беше неговият търпеливо обмислен и зрял план, той не се подвоуми да опита и друг, по-кратък начин, наемайки двама апаши, които да ви устроят засада същата нощ, в която вие купихте рубините. Вторият план не успя, но това едва ли го е изненадало. Оставаше другият, главният план, който той мислеше за съвършено сигурен. Никой не би заподозрял Ричард Кентън, но като всички велики мъже — а Маркиза беше велик човек — той си имаше своите слабости. Кентън съвсем искрено и чистосърдечно се влюби в мис Грей и понеже я ревнуваше от Дерик Кентън, не можа да устои на изкушението да стовари престъплението си нему, когато му се удаде удобен случай за това. А сега, господин Ван Олдин, нека ви разкажа нещо много любопитно. Мис Грей в никакъв случай не е суеверна и все пак тя твърдо вярва, че е почувствала присъствието на дъщеря ви до себе си един ден в градината пред Казиното в Монте Карло, след като току-що е разговаряла с Кентън. Тя е била убедена, че мъртвата е искала да й каже, че Кентън е нейният убиец! Тази идея тогава и се сторила толкова фантастична, че мис Грей не я споделила с никого, но била дотолкова убедена в истинността й, че действала съобразно нея. Тя не е обезсърчавала ухажванията на Кентън, като пред него давала вид, че е убедена във виновността на Дерик Кетринг.
— Изключително! — възкликна Ван Олдин.
— Да, наистина странно. Човек не може да обясни тези неща. Ах, щях да пропусна между другото една малка подробност, която значително ме беше объркала. Вашият секретар забележимо понакуцва в резултат на нараняването, което е получил през време на войната. Маркиза обаче никога не е куцал. Това сериозно разклащаше теорията ми. Един ден мис Ленокс Темплин случайно спомена, че накуцването на Кентън след оздравяването на раната изненадало хирурга, който го е лекувал в болницата на майка й. Можеше да се мисли за симулация. Когато дойдох в Лондон, аз отидох при въпросния хирург и той ми разкри някои технически подробности по операцията, които ме убедиха, че Кентън симулира. В присъствието на Кентън завчера споменах името на този хирург. Съвсем естествено би било от негова страна да се обади, че и той е бил лекуван от същия лекар през време на войната, но вашият секретар не каза нищо и това за мен беше последното малко доказателство, че теорията ми за неговото престъпление е правилна. От своя страна мис Грей ми достави една изрезка от вестник, в която се казва, че е станала кражба в болницата на лейди Темплин по времето, през което и Кентън е бил там. Тя бе разбрала след писмото, което й писах от „Риц“ в Париж, че и двамата сме на една и съща следа. Там имах известни затруднения в разследванията си, но все пак се добрах до това, което ме интересуваше — данни, че Ада Мейсън е пристигнала на сутринта след извършване на престъплението, а не вечерта на предишния ден.
Настана дълго мълчание. После милионерът протегна ръка на Поаро.
— Предполагам, че знаете какво означава това за мен, господин Поаро — каза той развълнуван. — Утре ще ви изпратя един чек, но никакъв чек всъщност не може да изрази това, което изпитвам към вас след всичко, което направихте за мен. Вие сте бог, господин Поаро. Винаги ще бъдете бог.
Поаро стана, изпъчвайки важно гърди.
— Аз съм само Еркюл Поаро — скромно рече той. — Все пак, както вие се изразихте, в моята област аз съм велик човек — почти толкова велик, колкото и вие. Радостен и щастлив съм, че можах да ви услужа. Сега отивам да възстановя повредите, причинени от пътуването. Уви, моят превъзходен Джордж не е с мен.
В преддверието на хотела Поаро почти се сблъска с един свои приятел — достопочтения господин Папополус, който се придружаваше от дъщеря си Зия.
— Мислех, че сте напуснали Ница, господин Поаро — измърмори гъркът, стискайки подадената му ръка.
— Работата ме принуди да се завърна, мой скъпи господин Папополус.