Докосването на нощта
- Автор: Рафърти Карън
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Докосването на нощта». Краткое содержание книги:
Тя завъртя глава към него.
— Да допуснем, че ти дам кристала. Когато приключиш с проследяването на магията ще ми го върнеш ли?
Лусиен я измери с един дълъг, изнервящ поглед, преди да отговори:
— Ще ми повярваш ли, ако ти отговоря с да?
Въпросът беше труден и Ариел се намръщи, докато обмисляше отговора си. До известна степен можеше да се каже, че изобщо не му вярва. Беше използвал Арманд като пионка в своята война на отмъщение и, както сам бе посочил, не хранеше особена любов към простосмъртните. Ариел не се съмняваше, че всичко, което правеше, беше мотивирано от лични интереси и само по себе си това бе достатъчно да я настрои подозрително.
Но, странно, от друга страна изпитваше към него пълно доверие. Беше я спасил, когато онези двамата се бяха опитали да я нападнат пред „Вещерска отвара“. Беше я спасил, когато вчера бе видяла образа на Арманд, макар все още да не можеше да си спомни какво точно се бе случило. Сега също се опитваше да я спаси. Освен това трябваше да се признае, че отговорите му изглежда искрени, макар обясненията му да не бяха приятни.
Вярваше ли му? Не, но му вярваше, че ако й даде дума, ще я сдържи.
— Да, ще ти повярвам — каза тя. — Значи, ако ти дам кристала, ще ми го върнеш ли, след като се погрижиш за магията на Гейлън?
През очите му пробягаха безчет емоции и Ариел почувства, че Лусиен е във война със самия себе си. Най-накрая кимна отсечено.
— Да, ще ти го върна.
Ариел измъкна синджира през главата си.
— Ето ти кристала.
Лусиен бързо нахлузи синджира на шията си и щом кристала се отпусна върху гърдите му, пое дълбоко дъх. Ариел си каза, че си само си въобразява, но можеше да се закълне, че сякаш видя как Лусиен става по-силен.
Той отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, но след това я затвори и бързо излезе от колата. Ариел остана загледана в него, докато Лусиен крачеше към къщата. Дано не се окажеше, че се е показала пълна глупачка.
Глава тринадесета
„Древен народ с черни магии, по земята лази, из дупки се крие...“
Бойна песен на индианците от племето навахо
Лусиен влезе в къщата и се почувства така, сякаш се е върнал в детството си. Докато децата на простосмъртните играеха на гоненица, младите магьосници се занимаваха с викане на малки заклинания. След това други млади магьосници се опитваха да открият магията и да я обезвредят.
Лусиен беше шампион по правенето на магии и проследяването им сред връстниците си, а Гейлън беше бесен, че този „мелез“ е по-добър в играта от него. Затова започна да се промъква след другите млади магьосници и тайно да следи какви магии правят. С тези знания той, естествено, успя да излезе пред Лусиен.
Измамничеството му продължи близо месец, преди бащата на Лусиен да го хване, че мошеничества. Да се мами член на сборището беше едно от най-непочтените действия, които един магьосник можеше да извърши и наказанието беше сурово. Възрастен магьосник би бил наказан с прогонване за вечни времена от сборището. Наказанието за дете беше почти толкова строго. Гейлън бе лишен за една година от магьосническите си сили. Освен това през цялото време бе отбягван от всички, дори от собственото си семейство.
— Но не си си научил урока, нали, Гейлън? Все още си мошеник — промърмори Лусиен, докато се движеше бавно из къщата, стиснал кристала в ръка. Магиите не само бяха потайни — те бяха почти невидими. Обаче, ако се концентрираш достатъчно, можеш да забележиш слабите очертания на аурата им. — Да помислим. Ако бях любовна магия, къде щях да се скрия?
Отговорът дойде почти веднага. Магиите, пуснати на свобода, нямат знания, но имат хищнически инстинкти. Докато Ариел е държала розите, магията сигурно е надушила миризмата й. След това се е насочила към мястото, където миризмата е най-силна. Тъй като Ариел бе прекарала само една нощ тук, това място можеше да бъде само спалнята й. Не само бе спала там, но и държеше в нея личните си вещи.
Побърза към спалнята й. Щом влезе вътре, Лусиен затвори вратата и направи заключващо заклинание над нея и над прозореца. Ако магията беше вътре, сега беше в капан.
Долови слабо движение с крайчеца на окото си и се обърна към него. Магията се плъзгаше по пода и след това се мушна под леглото. Беше толкова малка и незабележима, че Лусиен не можа да разбере на какво прилича, но местоположението й беше всичко, от което се нуждаеше.
Стисна кристала по-здраво и се усмихна триумфално. Свободната магия беше подвижна и никога не се задържаше на едно място повече от няколко секунди. Енергията й я държеше в непрестанно движение.
Започна заклинанието, което щеше да я развали в мига, в който се покажеше пред очите му и ахна недоверчиво, когато магията изведнъж изскочи изпод леглото и се хвърли право към него. Какво ставаше, по дяволите? Магията беше предназначена за Ариел, нали?