Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка

Изглежда, че дойде времето някой да зададе класически глупав въпрос и този някой се оказа Дежньов.

— Защо бялата клетка е завила в капиляра?

Конев почервеня. Заговори толкова бързо, че Морисън едва успяваше да разбере думите му.

— Откъде да знам? Да не мислиш, че бялата клетка споделя с мене намеренията си?

— Достатъчно — намеси се Морисън. — Не сме тук, за да спорим помежду си.

Забеляза бързия поглед, който Боранова хвърли към него и реши да го разтълкува като благодарност.

— Всъщност решението е просто — продължи той. — Намираме се в капиляр. Скоростта на потока в капилярите е съвсем ниска, така че няма проблеми да използвате прословутите си микротермоядрени двигатели. Ако ги включите на заден ход ще се измъкнем от капиляра и вероятно не след дълго ще се върнем отново при разклонението и при артерията. След това ще продължим напред, докато стигнем до търсеното отклонение и до желания капиляр. Ще сме изгубили малко време и ще сме изразходвали малко енергия, и това е всичко.

Изказването на Морисън срещна единствено сериозни погледи. Дори Конев, който обикновено говореше, гледайки напред, обърна към Морисън гневното си, намръщено лице.

— Защо всички ме гледате така? — Морисън се почувства неловко. — Решението, което предложих е напълно естествено. Ако карате кола, случайно влезете в тясна улица и откриете, че сте сбъркали, няма ли да се върнете назад?

— Съжалявам, Албърт — Боранова поклати глава. — Нямаме заден ход.

— Какво? — Морисън е погледна с неразбиращ поглед.

— Нямаме заден ход. Двигателите ни работят само напред. Нищо повече.

— Как е възможно да… Изобщо нямате задна скорост?

— Нямаме.

Морисън обиколи останалите с поглед и след това избухна:

— Това е най-глупавата, некомпетентна и налудничава ситуация. Само в Съве… — спря внезапно.

— Довършете си мисълта — каза Боранова. — Искахте да кажете, че такава ситуация може да възникне само в Съветския съюз.

Морисън преглътна, след което продължи свадливо:

— Да, точно това щях да кажа. Може би изказването ми беше грубо, но съм бесен. При това може би твърдението ми е вярно.

— Албърт, мислите ли, че ние не сме ядосани? — попита Боранова с поглед, втренчен в него. — Знаете ли откога работим върху подобен кораб? От години! От много години! Мислим за изследване на кръвоносната система на бозайник, ако не и на човек, откакто за първи път се появи надежда, че миниатюризацията може да се реализира на практика. Колкото повече планирахме и проектирахме, толкова проекта ставаше по-скъп и толкова по-упорити ставаха в Москва онези, които отпускат бюджета ни. Не мога да ги виня — те трябваше да разпределят разходите между този проект и проекти в други области, значително по-безпроблемни, отколкото беше миниатюризацията. В резултат корабът ставаше все по-малък и по-малък, докато ние режехме първо едно, после друго, после трето. Помните ли когато вие, американците, строяхте първите си космически совалки? Какво планирахте и какво излезе? Във всеки случай стигнахме до кораб без двигатели, пригоден само за наблюдения. Възнамерявахме да влезем в кръвоносната система и да се оставим на кръвта да ни носи накъдето иска. След като получехме цялата информация, която искаме, щяхме бавно да се деминиатюризираме. Това щеше да убие изследваното животно — щеше да бъде само животно, но някои от нас страдаха при тази мисъл. Ето за това беше проектиран корабът. За нищо повече. Не знаехме, че неочаквано ще се появи ситуация, при която ще се наложи да влезем в човешко тяло, да достигнем до определена точка в мозъка и да излезем, без да убием човека. Ситуация, в която да сме принудени да го направим. И всичко, което имахме беше този кораб, който изобщо не е предвиждан за подобни цели.