Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка
- Автор: Азимов Айзек
- Серия: Fantastic Voyage #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радослав Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Фантастично пътешествие II: Направление — мозъка». Краткое содержание книги:
— Бих могъл да включа микротермоядрените двигатели и да си пробия път навън от бялата клетка — предложи Дежньов.
— Не — остро се възпротиви Боранова. — Знаеш ли в каква посока сме ориентирани в момента? Може би бавно се въртим в хранителната вакуола или самата вакуола бавно се придвижва през веществото на клетката. Ако пробиеш път навън със сила, можеш да повредиш стената на кръвоносния съд, а дори и самия мозък.
— Искам да добавя — каза Конев, — че белите телца могат да напускат капилярите и да преминават между клетките, които изграждат капилярните стени. Тъй като следвахме маршрут, който ни отведе в едно разклонение на малка артерия, широко приблизително колкото капиляр, не можем дори да бъдем сигурни, че все още сме в кръвта.
— Напротив, можем — Морисън се намеси неочаквано. — Бялата клетка може да се свива, но не може да свие нас. Ако се измъква от кръвоносния съд, ще бъде принудена да ни изостави. А това би било добре, само че досега не се случи.
— Но разбира се — викна Дежньов. — Трябваше да се сетя по-рано. Наташа, направи ни по-големи и спукай бялата клетка. Покажи й едно смилане, каквото никога не е виждала.
Боранова отново се противопостави.
— И да спукаме и кръвоносния съд ли? Кръвоносният съд сега е твърде малък — не по-широк от бялата клетка.
— Ако Аркадий се свърже с Пещерата — предложи Калинина, някой там може да даде идея.
Последва кратко мълчание.
— Не още — каза приглушено Боранова. — Направихме глупост — е, аз я направих — и знаете, че би било по-добре за всички нас да не търсим помощ.
— Не можем вечно да чакаме — рече Конев неспокойно. — Не знам къде се намираме в момента. Не мога да разчитам на движението на бялата клетка заедно с кръвта или на някаква постоянна скорост. Щом веднъж се изгубим, може да отнеме доста време да определим положението си. Може да ни потрябва помощта на Пещерата. Как, в такъв случай, ще им обясним, че сме се изгубили?
— Какво ще кажете за климатичната инсталация? — намеси се Морисън.
— Какво имате предвид, Албърт? — попита след кратка пауза Боранова.
— Е, ние изпращаме миниатюризирани елементарни частици от кораба в междупланетното пространство. Казахте, че те отнасят топлината от кораба, така че се охлаждаме дори и във всепроникващата топлина на тялото, което ни заобикаля. Бялата клетка едва ли е пригодена да понася това охлаждане. Ако включим климатичната инсталация и станем още по-студени, може би ще настъпи момент, когато бялата клетка ще се почувства достатъчно неудобно, за да ни изхвърли.
Боранова се замисли.
— Смятам, че може да свърши работа.
— Не се мъчи да мислиш — каза Дежньов. — Включих климатика на максимално охлаждане. Да видим какво друго ще се случи, освен че ще измръзнем.
Морисън се загледа в мъглата навън. Знаеше, че и останалите са напрегнати като него. Не се измъчваше заради нещастното решение — този погрешен експеримент. Нито пък си гризеше ноктите от жалост към Шапиров и все пак…
След като беше миниатюризиран, след като се беше озовал в тази малка мозъчна артерия, почувства, че силно желае да провери теориите си. Нима беше стигнал дотук, за да се върне и да прекара остатъка от живота си като държи в ума си въображаем палец и показалец, почти допрени — „Ей толкова не ми достигна.“?
Добре, тогава. Беше преминал от отчаяно нежелание да приеме проекта към определена неохота да го изостави.
Гласът на Дежньов прекъсна мислите му:
— Не мисля, че на това животинче му харесва какво става.
Морисън усещаше хапещия студ. Треперейки осъзна, че тънката памучна униформа, която носеше, е напълно неподходяща защита срещу неочакваната зима.
И може би бялата клетка „мислеше“ същото, тъй като мъглата изтъня и се разкъса. Секунда или две по-късно, околността беше чиста, а бялата клетка беше се превърнала в валмо мъгла зад тях, което се отдалечаваше или по-скоро изпълзяваше подобно на амеба — сравнение, предизвикано от неприятния й начин на придвижване.
— Е, отиде се — гласът на Боранова прозвуча малко учудено.
Дежньов размаха ръце.
— Бих вдигнал тост за нашия американски герой, ако имахме поне глътка водка. Предложението беше чудесно.
— Идеята беше добра — Калинина кимна на Морисън и му се усмихна.
— Толкова добра, колкото моята беше лоша — каза Боранова, — но поне разбрахме, София, че твоята апаратура може да направи онова, което се очаква от нея, поне доколкото знаем. Що се отнася до тебе, Аркадий, намали климатичната инсталация преди всички да сме хванали пневмония. Както виждате, Албърт, вече имаме доказателства, че не сгрешихме, като ви взехме с нас.
— Може би — рече непроницаемо Конев, — но междувременно мисля, че бялата клетка ни е отвела на екскурзия. Не сме там, където бяхме и не знам къде точно се намираме.