Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Така и казахме, като дойде. Защо се лютиш?
Майстор Рафе удари с двата си юмрука по масата, та подскочи дори и каната:
— Аз си знам, аз си знам! Да не би да искаш да ти кажа защо!
„Луд човек, наистина луд.“ — И Лазар се обърна да си върви, но се спря до вратата и рече:
— Гледай да си намериш друго место, мина доста време, нема защо да се лютиш. Майка ми не може да ти слугува повеке.
— Е, така, така — опули очи резбарят, — не съм й нито син, нито… зет. Луд човек съм аз, нели, луд и пияница. — Гласът му затрепера, задави се, очите му плувнаха във влага и той хвърли напред разголените си ръце с отчаяние и ярост: — Луд! А тия ръце са златни, златни! Ех…
Лазар го погледна учуден: „И той си има некаква мъка…“ Опита се да го успокои:
— Немой така, майстор Рафе. Ние не те пъдим, но мама се стеснява и ние не сме свикнали с чужд човек в къщи.
Художникът подсмъркна, преглътна сълзите си, за миг като че искаше да каже още нещо, но тръсна глава и се наведе мълчаливо над работата си.
Лазар отиде и седна на камъка до чешмата, дето жените слагаха прането. Той искаше да задържи мисълта си около художника, със страх да не би да дойдат другите му мисли, за самия него. А те се надигаха вече като бързи стоглави змии с огнени езици из дълбините на съзнанието му. Той се бранеше в нарастваща тревога и викаше в паметта си срещу тях. Дръзките думи на майстор Рафаила, изправяше срещу тях образа му с неговите потни разчорлени коси и безумни, зли и тъжни очи. Тогава изеднаж му дойде на ум, че имаше някаква връзка между гневните словесни изблици на майстора, отчаянието му, сълзите му накрая и Катерина. Едва сега видя той по-ясно сестра си с двата сахана и кърпата в ръце, смущението, уплахата й. С майстора се занимаваше майка му, а Катерина не се залавяше за работа с особена охота и сега сама… била да вземе саханите, да ги умие, сега, когато всички в къщи са се изпокрили по стаите от горещината. Трябваше най-сетне, да се вземат мерки. Но трябва да се вземат, ако всички искат. Ако Ния не беше дъщеря на Аврама Немтур, ако беше на мястото на Божанка. Не, не! С какво е по-лоша Божана…
Чу се шум от боси нозе. Лазар скочи. На чардака, който сега беше цял в сянка, бе излязла майка му. Той бързо прекоси двора и седнаха двамата на миндера край стената.
— Аз те чаках, ти…
— Задържаха ме у Бенковци, не можех да им откажа.
— Знам — продума през зъби Султана със скрито недоволство. — Ти кажи за Немтура.
— Какво да ти кажа, мамо. Иска да ме глави калфа в дюкяна си. Аз му отказах.
— Само това ли? Ти кажи ми сичко, сичко. Как тъй за калфа!
— Ами тъй, да седя в дюкяна му, докато събира афион. Ще праща стоката, аз ще я прибирам и това…
— Не е това, сине — стисна устни и поклати глава Султана, — не е това. Такъв човек като тебе не му требва за калфа. Не се ли сещаш? Чорбаджи Аврам иска да те вземе при себе си с други мисли. Той иска да те направи зет, да ти даде Ния, ако му харесаш. Ти защо му отказа, синко?
— Това са други работи, мамо. Зет аз нема да му стана и да ме иска. Ние сме един срещу друг.
— Ти си такъв умен, а бегаш от късмета си. Немой, Лазе, Чорбаджи Аврам е, може да се каже, най-богатият човек в Преспа и Ния му е единствено дете. Той е стар и един ден ти ще вземеш сичко в ръцете си. Малко ли е това, какво повеке може да иска човек? А Ния каква е — първа хубавица в Преспа — и те иска девойчето, аз знам.
Султана увещаваше сина си, в гласа и прозвучаваше дори молба, но очите й го гледаха строго. Да беше Стоян на негово място или Лазар да беше по-друг човек, или да беше мъничък, както някога, тя би говорила по-иначе с него или, както някога, би запретнала ризичката му. Господ му изпращаше най-голямо щастие — най-хубавата мома и пашовско богатство, — а той го отритваше, та чак и бога да разгневи. О, тя няма да го остави тъй, няма да позволи да рухнат най-хубавите й планове тъкмо за него, за най-любимото й дете!
— Пък кой знай — подхвърли тя и гледаше сина си, без да мигне, — може би Ния да не ти харесва, колкото и да е хубава.
Лазар изви глава, да скрие червенината по лицето си.
Султана дебнеше зорко всяко негово движение, всяка промяна по лицето му, в погледа му. В очите й проблесна радост, като да беше ловец, който вижда в мрежата си богат лов. И каза с великодушен, съчувствен тон, а всъщност — да затегне още повече своята примка:
— Може, може да не ти харесва девойчето… И цветята, дето са цветя, от хубави по-хубави, едно ти харесва повеке, друго по-малко. Но ти ще свикнеш с нея, сине.
Лазар се раздвижи нервно, за да се освободи от стеснението, което го потискаше. Султана беше нащрек, тя предчувствуваше отговора му и побърза да го изпревари, да го отклони, като смяташе, че той упорствува в грешката си от мъжко честолюбие: