Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
— Общинарите и днес не са те забравили. Пратили са ти винце.
Рафаил Клинче изръмжа, без да бърза и без да дига глава от работата си:
— Това сам си го купих. Фарисеи! В празник не ми пращат.
Друг път Лазар не би седнал тук да приказва с тоя сприхав и навъсен човек, а сега стои и бъбри, със страх да не би разговорът да се прекъсне:
— Не бива да работиш в празник. Пък и работата ти е църковна.
Майсторът се съживи. Сложи на масата голата си ръка, потреперваща, с изпъкнали сини жили:
— Това не са твоите сахани и тенджери, момче! Станеш сутрин — чукаш. Стъмни се — отиваш да спиш. Сутринта пак. Спираш и започваш, откъдето си спрял. Во вашата работа само ръцете работят. Се същото и не мислиш какво работиш. Това е друго: работя, когато ми дойде отвътре, та празник ли е, делник ли е — не искам да знам. Аз и нощно време ставам, когато ми дойде и вземе съня от очите ми.
— И в нашия занаят има майстори. И те като тебе дълбаят, режат, извиват изкусно бакъра. Баща ми…
— Има — прекъсна го Рафе Клинче, — има во секи занаят, то се знай. Но колко са те… майсторите не раста Е под плет и над плет. И от занаят до занаят има разлика.
Лазар помълча малко и сетне каза:
— Ами виното, не разбирам, то пък защо ти е секи ден… Замайва главата и не ти ли пречи?
Резбарят скочи — докосна го на болно място. Готов да се защитава, в тъмните му очи се появи същият зъл пламък.
— Какво ще ме съдиш ти за виното! Знам и аз… А ти и никой друг не знай, което аз повеке знам. Виното е масло в светилника и човек вижда по-ясно. Господ го създал наравно с хлеба, който храни телото, а виното е огън в сърцето и дава крила на ума. То е като севдата… ти имаш ли севда към некое девойче? Ако немаш, нема и да ме разбереш. От виното човек гори и става силен, безстрашен. Без огън нищо не става и самото божие слънце е огън.
Резбарят почака една минутка отговор, сетне като напук някому надигна с две ръце каната. Пи жадно, сложи каната пак на масата, обърса с ръка мустаките си.
— Аз не съм се напивал никога — каза Лазар.
— Ще живейш сто години — разтегли устни презрително майстор Рафаил.
— Ще живея, колкото бог ми е отредил, но с виното, с ракията човек се убива. Който пие, обезумява, виното влиза като бяс в човека. Имаме двама-трима пияници в Преспа, ти може би не си ги виждал, живеят като скотове. И лудият бяга от пияния.
— Е-е-е! — сбърчи цялото си лице с досада майстор Рафе. — Като че ли чувам баба си. Тя едно време така ми баеше. Аз пия, за да работя. Погледът ми се избистря, ръката ми става по-яка, а тука — блъсна той юмрук в гърдите си — гори и те кара, не те оставя да задремеш. Какво, като убива? Може и да убива! Не ми требва животът, да треперя над него. Да ти кажа: лежи по цел ден на гръб, а нощем се обръщай ничком и само това, и ще живейш сто години.
Резбарят се нахвърли върху работата си, негли да излее гнева си за нещо. Така някое време, сетне се поуспокои и най-напред се успокоиха ръцете му.
— Знайш ли какво правя сега? — попита той, без да дигне глава, и не дочака отговор: — Един малък иконостас за майка ти. Ще го направя хубав, за да я умилостивя, че ме пъди от тука!
Той говореше тихо, кротко, но се ослушваше — какъв отговор ще получи.
— Тежи им работата — рече Лазар. — Се требва и за тебе да се грижат, нели…
— Ами те са четири жени вкъщи — отвърна все тъй кротко резбарят.
— Аз ти казах тогава, когато дойде: тука ще си временно, докато си намериш друго место.
— Е харно де! — кипна отеднаж резбарят и Лазар се учуди защо се гневи толкова. — Ще си отида, скоро ще си отида!