Железният светилник
- Автор: Талев Димитър
- Серия: Тетралогия #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Железният светилник». Краткое содержание книги:
Погледнаха се и двамата мълчаливо, със засмени очи и едно и също име тежеше на устните им: Божана.
„Тя ще се омъжи за тебе и ти ще ми станеш истински брат“ — казваха очите на Андрея Бенков.
„Тя ще стане моя жена и ние ще бъдем истински братя.“ — казваха очите на Лазар Глаушев.
VII
Лазар Глаушев излезе от двора на Бенкови скоро следобед. По стихналата улица не се виждаше жива душа. Лазар бързо я прекоси и влезе в техния двор. Тихо беше и тук, и над целия град в ранните часове на горещото лятно следпладне. Дори птичка не се обаждаше откъм градината в сънната тишина, която поглъщаше и монотонното шуртене на чешмата в двора. Вкъщи сигурно всички спяха по стаите си, отдали се на следобедната неделна почивка. Той се приближи към стъпалата на чардака и се спря — да не тропоти, нека почиват. Откъм вътрешността на къщата се чуваше тиха приспивна песен — снаха му Кочовица приспиваше детето си и себе си: ту подхващаше, ту прекъсваше песента, повтаряше я сънливо:
Лазар сви по дължината на къщата — на горния край, откъм градината, баща му още преди време построи отделна стая, служеше им за лятна кухня, а сега бяха И понаредили и там временно живееше майстор Рафаил Клинче. Лазар пристъпваше бавно край къщата, колебаеше се дали да отиде при майстора. Едно далечно неясно смущение, неясно преди малко, сега все по-властно обхващаше душата му. Той пак се спря близу до стаята на майстора, но не се виждаше нито вратата й, обърнат та към градината, нито единственият й прозорец. Лазар излезе от гостолюбивия дом на приятеля си възрадван, облекчен, сит душевно и телесно, а сега отново се пробуждаше приспаната горчива, тревожна мъка. Бързо се заличиха в паметта му, пред погледа му топлите майчински думи на Бенковица, светлият, прекрасен образ на Божана, заглъхна и бодрият, пропит с обич глас на Андрея. Те седяха и четиримата около трапезата, беше му леко и радостно, и четиримата бяха доволни, щастливи — едва преди няколко минути, а сега изглеждаше кой знай кога е било. Най-напред се надигна, като кипнала отрова, горчилката от обидата на чорбаджи Аврама Немтур, а след нея растеше, напъваше да пръсне гърдите му другото, по-важното. И наеднаж се разтвори с остра болка цялата рана, от край до край, кървава, огнена и сладка с болката си: Ния. Образът й изпълни погледа му, ярък, близу пред него — да я докосне с ръка, очите й, възмургавото й лице, косите й, тънката, разголена шия и цялата в жълти пламъци — жълтата копринена дреха и цветето в косите й като блеснала звезда през черен облак. Лазар машинално избърса с две ръце потеклата по лицето му пот и сякаш да заличи от погледа си това ослепително видение, той прошепна като изплашено дете:
— Спаси ме, господи, помилуй ме… Наблизу, сякаш в ухото му, той чу познат глас — глух, почти шепот, но дълбок, страстен и напиращ с голяма сила да преодолее нещо, да прониже:
— Вервай… Вервай! Сичко ще дам, не се боя от нищо…
Лазар се стресна в уплаха — да не би някой да открие, да види какво ставаше с него. Това беше гласът на майстор Рафаил, при него имаше и други люде — и Лазар понечи да се върне, но в същия миг неочаквано иззад ъгъла изскочи сестра му Катерица. Изненадана, изплатена до ужас, тя се вкамени на мястото си. Сякаш бягайкиот някого, смутена, зачервена, с разчорлени коси, а лицето й като да се обля в алена кръв. В ръцете си държеше два сахана и тънка кърпа — всеки миг да ги изпусне. Но веднага се овладя, погледът й се съсредоточи. Тя бе помислила, че брат й подслушваше, но видя, че той беше разсеян и твърде зает с някакви свои грижи, инищо не бе чул, нищо не подозираше.
— Дойдох да прибера съдовете от обеда на майстора. Требва да ги измия.
И отмина — дори и това и обяснение беше излишно.
Майстор Рафаил живееше в тая отстранена стая и му носеха там да се храни. Лазар не знаеше, че Султана не даваше да влизат в стаята на майстора ни снаха й Кочовица, ни Нона и още по-малко Катерина. И не забеляза нищо нередно в това внезапно появяване на по-малката си сестра, която всеки ден миеше съдовете.
Майстор Рафаил го посрещна със зъл, недоверчив, поглед и за миг-два като че ли очакваше нещо от него, самият готов да се нахвърли, ако бъде нападнат.
— Влез, влез — каза той по-спокойно, ала със същия враждебен поглед.
Лазар влезе при художника и започна разговор някак машинално, с раздвоено внимание. В ъглите на стаята и на една ниска масичка, дори на рогозката, дето майсторът постилаше леглото си, бяха наслагани в безредие резбарски сечива, издялани и изгладени дъски и дървета от различни големини, разни довършени и недовършени дървени фигури, кръстове: това бяха части на иконостаса, който някой ден ще бъде сглобен. Лазар огледа стаята с разсеян поглед, но майстор Рафаил отеднаж се спусна и бързо покри с една черга наредените дървета в единия ъгъл — до тях, види се, не биваше да се докосва чужд поглед. Сетне се върна към ниската масичка, седна на едно столче и подхвана прекъснатата работа. Той като че ли забрави Лазара. Между сечивата, стърготините и разните дървени късове по масата се виждаше доста голяма, поочукана пръстена кана. Резбарят остави в скута си дъсчицата, която току-що започна да дълбае, посегна нервно, нетърпеливо с разголените си ръце и надигна каната, в която се проплакна течност, глътна жадно няколко глътки и сложи каната на мястото й. Разнесе се остър, възкисел мирис на вино. Лазар се усмихна повече на тоя мирис, който долови, като че ли откри някаква дяволия на резбаря, и ето че се връщаше към действителността, откъсваше се от мъчителния смут в душата си. Не, той няма да си отиде, макар че художникът никак не се зарадва на посещението му. няма да си отиде, като че ли вън, в тишината на заглъхналия двор, го очакваше някаква опасност.