С дъх на скандал
- Автор: Браун Сандра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «С дъх на скандал». Краткое содержание книги:
— Кети иска да знае защо седиш тук в колата.
„Защото се страхувам да вляза да й съобщя новината“, помисли си тя, но на него каза:
— Чаках моето добро момче да излезе и да ме посрещне.
— Мене ли?
— Разбира се, кой друг? Какво прави днес?
Докато вървяха към къщата, той бърбореше за някаква улица „Сезам“ и пътуването до „мястото с много цветя“.
— Разсадника — намеси се Кети, дочула края на разговора им. Тримата се разположиха в кухнята, където Джейд обикновено седеше с Кети и приготвяха вечерята.
— Купих няколко цветни разсадника за саксиите на предната веранда.
— Добре ще стоят там. Какъв цвят?
Джейд се опитваше да поддържа разговора, но скоро той замря и тя разбра, че грешката е нейна, а не на Кети. Не можеше повече да отлага неизбежното.
— Кети, трябва да ти съобщя нещо.
— Чудех се кога ще изплюеш камъчето. Усетих, че има нещо.
Седна на масата срещу Джейд. Грейъм оцветяваше картинка в голяма книжка, извадил език в единия край на устата си.
— Не знам как да ти го кажа, освен направо. — Джейд си пое дълбоко дъх. — Приех да работя във фирма за облекло в Шарлът.
— Северна Каролина?
— Да. Надявах се да намеря нещо по-близо до Моргънтаун, но знаеш, че колежът е единственото занимание тук. Работата там е добра и с внушителна начална заплата. Ще работя пряко със заместник-директора по търговските въпроси. — Погледна към Кети със скрита молба за разбиране. — Това означава, че с Грейъм трябва да се преместим, но не ми се иска да изпускам добрата възможност.
Джейд бе готова да успокои Кети, ако много се натъжи и разплаче. Но лицето на възрастната жена грейна като коледна елха.
— Харесва ми идеята за промяна. Кога заминаваме?
15.
Талахаси, Флорида, 1983 г.
Почти всички пътници от трансатлантическия полет заспаха по време на глуповатия филм. Не и Дилън. Мястото не беше направено за хора с неговия ръст. Най-добре бе да облегне глава на седалката и да затвори очи.
Чу, че Дебра се размърда, и се обърна да я види. Тя оправи одеялото на спящия им син, погледна към Дилън и се усмихна.
— Добре пътува — прошепна тя. — Никой не би допуснал, че това е първият му полет.
Шестмесечният Чарли лежеше по гръб в подплатено кошче. Когато изсумтя в съня си, обожаващите го родители се спогледаха и усмихнаха.
— Опитай се да поспиш — каза гальовно Дилън. Пресегна се през разделящото ги място и я погали по косата. — Родителите ти няма да ни дадат минута спокойствие, щом пристигнем в Атланта.
— Шегуваш ли се? Те ще бъдат толкова заслепени от Чарли, че нас напълно ще ни пренебрегнат. — Отпрати му въздушна целувка, после се настани по-удобно под самолетното одеяло и затвори очи.
Дилън продължи да я наблюдава с ликуващо от радост сърце. Спомни си колко лесно щеше да я загуби преди година и половина. През месеците след болестта, причинила смъртта на детето им, Дебра изпадна в жестока депресия. Родителите й пристигнаха във Франция да помагат във физическото изпитание. Останаха колкото можаха, после я повериха на Дилън, който едва се справяше с нейното униние.
Тя нямаше никакво желание да поднови заниманията си, включително и курса по готварство. Не поддържаше апартамента чист. Когато Дилън се върнеше от работа вечер, подхващаше домакинството. Прането се трупаше, докато той намери време за него. Дебра проспиваше дните. Изглежда, че единствено по този начин преодоляваше скръбта.
Дилън се опитваше да превъзмогне загубата на детето чрез изморителна работа. Физическото усилие беше неговото лекарство. Изтощението му осигуряваше временно пристанище при забравата. Но Дебра не търсеше облекчение от нещастието. Дори отказваше да говори за това винаги щом Дилън започнеше с надеждата, че така ще облекчи мъката й. Той се консултира с нейния гинеколог и бе посъветван да й даде време.
— Госпожа Бърк страда от сериозно емоционално неразположение. Трябва да сте търпелив с нея.
Дилън бе образец на търпението спрямо Дебра. Но не и спрямо баналните забележки на така наречените професионалисти. Минаха седмици без никакво подобрение и той се замисли дали да не я изпрати у дома в Америка за известно време. Надяваше се голямото й семейство да повдигне духа и възвърне нейния оптимизъм.
Но не се реши дори да подхвърли предложението си. Безпокоеше се, като я гледаше как се рее безцелно в пространството, но щеше да е още по-лошо, ако изобщо не я вижда. Нямаше друг изход, освен да прилага препоръчаното от лекаря търпение.