Песента на гладиатора ((Тайните на древния Рим))

Муран с облекчение стигна до кръчмата „Магариците“ с веселия Хермес и оброчната статуя на бога Приап58 във входа. Полибий, а след него и Попея, се измъкнаха от кухнята, за да ги поздравят. Останалите посетители ги приветстваха с викове и радостни наздравици. Те упражняваха всякакви занаяти и сега се бяха събрали тук да утолят жаждата и заситят глада си. Стоика Симон седеше и бъбреше с някакъв покрит с прах скитащ учен. Той очевидно бе го почерпил с вино и сега го отегчаваше до смърт. Сред изблици смях Сводника Петроний осведомяваше другите посетители, че ако дирниците им са много окосмени, може да им продаде прах, с който ще се отърват от излишните косми и задникът им ще лъсне като восък. Никой не му повярва, разбира се, затова Петроний обясни на своята съмняваща се аудитория, че е открил този лек, докато служел в редовете на войската, където спечелил Hasta Pura59 за отлична служба. Това му откровение беше посрещнато с възгласи „Докажи го!“ и „Къде ти е златното копие?“. Нападките бяха подети от Дракона, посивял ветеран от една квартира на третия етаж. Възрастният мъж винаги носеше със себе си draconarius, имитация на украсено по краищата с пера знаме, той твърдеше, че е носил този знак през Дунава и че може да изброи всички племена по южния му бряг, ако някой си направи труда да го изслуша — на което малцина се съгласяваха.

Докато бъбреше с Полибий и отговаряше на поздравите, Муран преднамерено се забави в залата за хранене. Искаше Спицерий да се почувства у дома си, да се развесели и успокои от тази пъстра сбирщина от мошеници и чудаци. С полюшващи се бедра, Януария плавно си проправи път и впи широко отворени очи в Спицерий. Муран запита Полибий има ли вести от Клавдия. Кръчмарят поклати глава и отвърна, че е чул слухове за някакви неприятности, обаче не знае подробности, но дали Муран иска да отидат в градината? Полибий пазеше тази привилегия за хората, които наричаше „скъпи гости“, както и за местните стражи, с които държеше да разговаря по-надалеч от любопитни очи и наострени уши.

Той ги поведе през трапезарията и край кухните. Устата на Муран се напълни със слюнка при мириса на дъхаво месо и лук, цвъртящи в сос с подправки. Взеха си по чаша, отминаха малкия гълъбарник и навлязоха в мястото, което Полибий величаеше като своята „овощна градина“ — един сенчест кът с каменни пейки и малко езерце за шарани. За кой ли път Муран трябваше да изслуша (без да има сърце да го прекъсне) как Полибий описва градината и лехите, където обилно растяха маруля и лук, кервел, кориандър, копър и магданоз, как надълго и нашироко разказва за плановете си да разшири градината и да започне да отглежда дюли и сливи. Предложи да им покаже малкото си лозе, но Муран се изсмя, тупна го по рамото и каза, че чиния ядене и кърчаг вино напълно ще ги задоволят. Двамата гладиатори седнаха в сянката, а Полибий им сервира, докато продължаваше да бъбри за виното си, кълнейки се в мъжката си гордост, че е най-доброто в Рим. Когато си тръгна, Муран вдигна чашата си за тост.