Завръщането на Интрудър

— Не лъжеш, нали?

— Кой? Аз? Разбира се, че лъжа. Не забравяй, че съм негър.

Джейк записа резултата и подкара карта.

— Не трябва да наричаш себе си негър. Не е добре.

— К’во знаеш ти, нали аз съм черният?

— Да, ама аз трябва да те слушам. А на мен думата не ми харесва.

— Бас ловя, че все някога си я използвал.

— Като дете, да. Но не ми харесва.

— Пий си и карай. Прекалено горещо е да мислиш.

— Не използвай тази дума. Сериозно.

— Щом така искаш.

— Пиенето ми свърши.

— Е, можеш да се напиеш и довечера. Сега стой полупиян и се наслаждавай на удоволствието да наблюдаваш играта на най-добрия на света негър-афроамериканец, докато размишляваш върху множеството свои грехове.

— Беше добър ден за напиване.

— Ще има още много такива.

Проблемът, призна си Джейк някъде около четвъртата дупка, е че той не мечтаеше за нищо. Всеки трябва да има мечти и цели, за които да се бори. Той нямаше никакви. Това, заедно с джина, съвсем го умърлуши.

Той не искаше да става шкипер на ескадрила, адмирал или фермер. Нито вицепрезидент, отговарящ за това или онова в някоя голяма и важна корпорация, който се кефи на новия си буик, на тлъстата си служебна сметка, на къщата в баровски квартал, на русата си жена с голяма усмивка, големи цици и чанта, пълна с купони за намаление от супермаркетите. Не искаше да притежава инвестиционен пакет и да прекарва сутрините си в четене на „Уолстрийт Джърнъл“, за да види колко е забогатял. И накрая, просто ей така, не му пукаше въобще за френски романи.

Не искаше нищо. И не искаше да става нещо.

Какво, по дяволите, правеха хората, които нямаха мечти?

Наистина някога бе искал да стане добър пилот на бомбардировач. Като влиза в стаята за инструктаж, най-великите въздушни асове да го приемат като равен. Но след като го постигна, разбра, че не струва и топла плюнка.

Независимо от това, доста се бе старал. Беше нещо все пак. Бе искал нещо и с доста труд го бе постигнал. И все още беше жив. За разлика от много други. Жив. Това беше нещо, нали.

Той продължаваше да размишлява, когато две дупки по-късно Флап седна отдясно след началния удар и каза:

— Има някой в джунглата до следващата дупка.

— Как разбра?

— Две птици излетяха от там, докато се готвех за удара.

— Птиците обикновено летят — отбеляза Джейк. — Това е джунгла. Там има милиони.

— Но не по този начин.

Джейк се огледа. Освен тях двамата наоколо нямаше никой. Нямаше дори филипинци от персонала.

— И к’во?

— При следващия удар ще изпратя топката в джунглата от онази страна и ще отида да я търся. Ти стой тук и се прави на дръж ми шапката.

— Чувал съм, че местните понякога пролазват под оградата, за да обират хората на трасето.

— И аз.

— Хайде да си смитаме чукалата. Не ми се прави на герой.

— Неее. Ще проверя.

— Чувал съм, че са въоръжени.

— Ще внимавам. Просто спри до топката ми и ме остави да я пратя в джунглата.