Преследвана

— Така ли мислиш? Грешиш. Аз обичам тази моя жажда за кръв. Харесва ми да правя с момичетата каквото си поискам. Време е вампирите да престанат да се промъкват наоколо като изоставени деца. Ние сме по-умни, по-силни и по-добри от хората. Не те, а ние трябва да управляваме света.

— Това момиче не е човек, а бъдещ вампир — острият като бръснач глас на Дарий ми напомни, че той не беше просто големият батко, а син на Еребус, един от най-могъщите живи воини.

— Бях жаден и нямах човек под ръка — оправда се Старк.

— Зоуи, заведи момичето в общежитието — нареди ми Дарий, без да изпуска Старк от поглед. — Тя вече не е на негово разположение.

Върнах се при Бека и й помогнах да се изправи на крака. Малко залиташе, но можеше да ходи. Дарий тръгна между нас и Старк. Точно когато минавахме покрай него, той изръмжа с такава злоба, че ме полазиха ледени тръпки.

— Нали знаеш, че е достатъчно да си помисля, че те убивам, преди да изстрелям тази стрела? И ще си мъртъв, където и да си.

— Сигурно е така — каза равнодушно Дарий. — Аз ще съм мъртъв, а ти ще се превърнеш в чудовище.

— Нямам нищо против да стана чудовище.

— Аз също нямам нищо против да умра, ако е за моята Висша жрица и чрез нея за моята богиня — отвърна Дарий.

— Ако го убиеш, ще изпратя срещу теб всичките стихии — казах с леден тон.

Той ме погледна и по устните му заигра онази негова готина мачовска усмивка, която помнех отпреди.

— Ти самата си едно малко чудовище, нали, Зоуи?

Реших, че не си струва да отговарям на злобната забележка. Очевидно и Дарий мислеше така. Той ни придружи до вратата на общежитието и помогна на Бека да влезе. Но вместо да я последвам, аз спрях на прага. Интуицията ми подсказваше, че трябва да свърша още нещо, и, колкото и да ми се щеше да не й обръщам внимание, знаех, че трябва да се вслушам в нея.

— Идвам след малко — казах на Дарий. Видях, че се готви да спори с мен, затова поклатих глава и казах бързо. — Довери ми се, трябват ми само няколко секунди.

— Ще бъда до вратата — отвърна той, изгледа тежко Старк и затвори вратата след себе си. Изчаках го да затвори вратата и се обърнах към Старк. Знаех, че поемам огромен риск, но помнех стиховете на Крамиша и особено онзи стих: «Дали спасена от човек тя мене ще спаси?»

Трябваше да опитам.

— Джак пое грижата за Дукесата — започнах директно. Видях отново болката в очите му, но тя не достигна до гласа му.

— Е, и?

— Само ти казвам, че кучето ти е добре. Страдаше много, но сега е добре.

— Аз вече не съм същият, следователно тя вече не е моето куче.

Този път чух ясно как гласът му потрепери и, изпълнена с надежда, направих крачка към него.

— Най-хубавото на кучетата е, че обичат стопаните си безусловно. Дукесата не се интересува кой си сега. Тя все още те обича.

— Не знаеш какво говориш — прошепна той.

— Знам. Имах възможност да прекарам известно време с нея. Тя е куче с голямо сърце. — Не става дума за нея, а за мен.