Преследвана

— Вие двамата, да не би да ме следите? — озъби ни се Старк. Очите му все още просветваха в червено, по устата му имаше кръв. Той я изтри разсеяно с опакото на ръката си и аз отново видях пулсиращата тъмнина около него. Не беше съвсем ясна, по-скоро нещо като сянка в сянката, която ту влизаше, ту излизаше от полезрението ми и беше по-лесно да я забележиш, когато не я следиш с поглед.

И тогава ми просветна. Спомних си къде съм виждала подобна течна тъмнина. Тя беше в сенките из тунелите, после се появи за миг в призрачния образ на Неферет, който се превърна в гарван-демон и едва не ме уби. Бях сигурна, че присъстваше като жива пулсираща аура около Стиви Рей, преди тя да се Промени, но тогава очите и съзнанието ми бяха насочени изцяло към борбата, която се водеше в душата на най-добрата ми приятелка, затова приех, че движещата се около нея тъмнина е рефлекс от вътрешното й състояние. Каква глупачка съм била! Опитах се да извлека някакъв смисъл от откритието си, докато Дарий се разправяше със Старк.

— Никой ли не ти е обяснил, че мъжкият вампир не напада жени, независимо дали са човеци, вампири или новаци? — попита спокойно, сякаш си бъбреше с приятел.

— Аз не съм вампир — възрази Старк и посочи към червения полумесец на челото си.

— Не това е важното в момента — приближи към него Дарий. — Ще ти цитирам дословно: «Не нападай жени!» Никога. Такава е волята на богинята.

Старк се усмихна, но усмивката му бе лишена от чувство:

— Ако се огледаш, ще разбереш, че правилата се промениха напоследък.

— А аз се надявам да разбереш, че на някои от нас правилата са записани ето тук — посочи сърцето си Дарий.

Старк стисна зъби. Пресегна се назад и отвърза прикрепения с връв лък. Извади стрела от колчана си, който всъщност не беше колчан, а мъжка чантичка, окачена на рамото му. (Трябваше да се сетя по-рано, че това не със Старк. Той не беше от онези фукльовци с мъжки чантички). Нагласи стрелата в лъка и каза.

— Искам да съм сигурен, че повече няма да ми се мяркаш пред очите.

— Не! — извиках и застанах пред Дарий. Сърцето ми биеше бясно в гърдите. — Какво ти става, Старк?

— Умрях, не помниш ли? — извика той и лицето му се изкриви от гняв, докато призрачната сянка се увиваше около него. Сега я виждах ясно и се чудех как съм я пропуснала преди. Отмествайки поглед от злокобната тъмнина, продължих да го предизвиквам.

— Знам това — извиках към него. — Бях до теб. Това го накара да се замисли. Ръката му отпусна лъка. Приех го за добър знак и продължих: — Тогава ми каза, че ще се върнеш при Дукесата и при мен.

Щом споменах името на кучето, болката прониза лицето му и изведнъж ми се стори съвсем млад и уязвим. Но секунда след това всичко изчезна. Мигнах, отворих очи и видях същия зъл и саркастичен Старк, само дето очите му не бяха червени.