Бялата кралица

— Какво става? — пита ме тя. — Студено ли ти е? Да влизаме ли?

— Заради Тауър е — казвам раздразнено. — Винаги съм мразила Тауър. И заради теб: да говориш такива ужасни неща, като например да убием един затворник в Тауър, който не може да се защити… Не бива дори да говориш за такива неща, особено пред бебето. Иска ми се това да беше свършило и да можехме да се върнем в двореца Уайтхол.

Далече отдолу брат ми Антъни вдига очи и ми махва с ръка, за да даде знак, че оръдията са по местата си и сме готови.

— Скоро ще можем да си отидем — казва майка ми успокоително. — А Едуард ще се прибере у дома, и ти отново ще бъдеш в безопасност с бебето.

Но същата нощ вдигат тревога и всички скачаме от леглата си, аз грабвам бебето, а момичетата дотичват при мен. Антъни отваря рязко вратата на спалнята ми и казва:

— Бъди смела: те идват срещу течението на реката и ще има стрелба. Стой далеч от прозорците.

Затръшвам и залоствам капаците на прозорците, дърпам завесите около голямото легло и скачам вътре с момичетата и бебето и слушам. Чуваме стрелбата на оръдията и свистенето на гюлета във въздуха, а после чуваме глухото тупване, когато улучват стените на Тауър. Елизабет, моята най-голяма дъщеря, ме поглежда — лицето ѝ е побеляло, долната ѝ устна трепери — и прошепва:

— Лошата кралица ли е това?

— Баща ти победи лошата кралица и тя е наша пленница, както и старият крал — казвам аз, като си мисля за Хенри в стаите под нас и се питам дали някой се е сетил да затвори капаците или да го държи далече от прозорците. Ще бъде добър урок за Невил, и ще спести на всички ни много неприятности, ако той убие собствения си крал с оръдеен изстрел тази вечер.

Нашите оръдия, на лафетите си пред Тауър, изревават и прозорците се осветяват за кратко от пламъка на стрелбата. Елизабет се присвива и се сгушва в мен.

— Това са нашите оръдия, които стрелят по корабите на лошите мъже — казвам бодро. — Това е един братовчед на Уорик, Томас Невил, който е толкова глупав, та не може да разбере, че войната е свършила и че ние сме победили.

— Какво иска той? — пита Елизабет.

— Иска да започне всичко отново — казвам горчиво. — Но твоят вуйчо Антъни е готов да го посрещне, и е разположил обучените в Лондон отряди в готовност на стените на Лондон, а всички чираци — те обичат битките — са готови да защитят града. И тогава баща ти ще се прибере у дома.

Детето ме поглежда с огромните си сиви очи. Тя винаги мисли повече, отколкото казва — моята малка Елизабет. Тя е във война още от бебе: дори сега знае, че е пионка върху шахматната дъска на Англия. Знае, че ще бъде разменена като стока, знае, че има цена, знае, че е била в опасност през целия си живот.

— И тогава ще свърши ли? — пита ме тя.

— Да — обещавам пред изпълненото ѝ със съмнение личице. — Тогава ще свърши.