Пайнс [Живи или мъртви]

Пред него на пода бяха подредени стотици цилиндричи резервоари с височина и ширина десет метра и с вместимост стотици кубични метри. Върху всеки имаше надпис с огромни печатни букви, високи колкото Итън.

Ориз.

Брашно.

Захар.

Зърно.

Йодирана сол.

Царевица.

Витамин С.

Соеви зърна.

Мляко на прах.

Малц.

Ечемик.

Мая.

Итън изтича в лабиринта от контейнери. Чуваше стъпки съвсем наблизо, но беше невъзможно да определи къде точно се намират преследвачите му.

Спря и се залепи за един резервоар, като дишаше в ръкава на фланелата си, за да не го чуят.

Мъж в черна униформа профуча покрай иего е уоки-токи в едната ръка и нещо като остен за говеда в другата.

Итън изчака десет секунди и смени курса, като измина още стотина метра между контейнерите, докато не се озова на паркинг.

Колите бяха най-различни модели, от началото на осемдесетте до съвременни. Имаше и такива, каквито не беше виждал никога досега — със заоблени компактни купета, приличащи повече на дело на радикални дизайнери, отколкото на нещо, което ще срещнеш на улицата.

Всяка кола без изключение беше бляскава и безупречно боядисана, всички изглеждаха съвсем нови, сякаш току-що излезли от заводите.

Група мъже изтича в отсрещната част на паркинга.

Итън се сви между два червени джипа „Чероки”. Не беше сигурен дали ги е видял добре, но му се стори, че мъжете носят автоматично оръжие.

Изпълзя няколко коли назад и бавно се надигна покрай вратата на шофьора, за да надникне през предното стъкло на една „Импала” от началото на 80-те.

Мъжете бяха по-близо, отколкото предполагаше, само на десетина метра от него, и всички въоръжени с автомати. Двама осветяваха с фенерчета купето на всяка кола, покрай която минаваха, а трети лазеше на четири крака и гледаше отдолу.

Итън се насочи в обратната посока, без да си прави труда да пълзи. Тичаше приведен по неравната скала и се мъчеше главата му да стои под нивото на прозорците.

В края на паркинга се натъкна на „Краун Вик” със затъмнени стъкла на прозорците на задната седалка. Спря, хвана дръжката и успя да отвори вратата, без да издаде нито звук.

Светлината на купето се включи и Итън се хвърли вътре, затръшвайки вратата малко по-силно от необходимото.

Дори отвътре чу как звукът отекна в огромното помещение.

Свит в сенките зад мястото на шофьора, той надзърна покрай облегалката за глава през предното стъкло.

Тримата мъже вече се бяха изправили и бавно се въртяха, опитвайки се да определят откъде точно беше дошъл звукът.

Накрая се разделиха. Двама се отдалечаваха от Итън, но третият се насочи право към неговата кола.

Докато мъжът приближаваше. Итън легна на пода зад седалката и се сви колкото може на малко компактно кълбо.

Стъпките приближаваха.

Итън беше скрил глава между коленете си.

Не виждаше нищо.

После стъпките прозвучаха точно до главата му, на сантиметри от другата страна на вратата.

И не се отдалечиха.

А спряха.

Желанието да вдигне глава и да види какво става беше толкова силно, че едва успя да му устои.