Пайнс [Живи или мъртви]

Итън погледна нагоре. Таванът беше на шейсетина сантиметра над главата му.

„По дяволите.“

Знаеше какъв е следващият му ход. какъв трябва да бъде, и това никак не му харесваше.

Излезе от въздухопровода, използвайки същата техника, която бе приложил при изкачването на комина — като опираше краката се в срещуположните стени.

Голите му стъпала осигуряваха прилично захващане за метала и въпреки неизбежното падане върху въртящите се перки, което го заплашваше и при най-малката грешка, Итън се чувстваше почти замаян от радост, че се мака от тясната шахта.

Слизаше мъчително бавно, стъпка по стъпка като се опираше с ръце за стените, докато спускаше краката си, после прехвърляше натиска върху петите си.

След дванайсет метра спря да си почине при отвора на първата голяма хоризонтална шахта, седнал на ръба и загледан към въртящите се перки, докато ядеше моркови и хляб.

Беше толкова съсредоточен върху оцеляването си, че едва сега се сети да се запита какво е предназначението на цялата тази инфраструктура.

Вместо да продължи надолу, погледна в шахтата и забеляза, че тъмнината се нарушава от правоъгълници светлина, разположени на равни интервали. Продължаваха, докъдето му стигаше погледът.

Итън се обърна и изпълзя на четири крака шест метра навътре в шахтата, докато не стигна първия панел.

Спря на края, обхванат от възбуда, примесена със страх.

Не беше осветителен панел.

А отдушник.

Погледна през него към покрит с плочки под.

Минаващият през въздухопровода въздух беше приятно топъл като океански бриз в разгара на юли.

Дълго време остана напълно неподвижен и чакаше.

Гледаше.

Нищо не се случи.

Единствените звуци бяха на движещия се въздух, собственото му дишане и тихото пукане на разширяваш се и свиваш се метал.

Итън хвана решетката на отдушника.

Вдигна я лесно — нямаше никакви винтове, нитове или спойки.

Остави решетката, хвана се за ръба и се опита да събере смелост да се спусне.