![Пайнс [Живи или мъртви] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/3/9/6/pajns-zhivi-ili-mrtvi-download.jpg)
Пайнс [Живи или мъртви]
- Автор: Крауч Блейк
- Серия: Уейуърд Пайнс #1
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пайнс [Живи или мъртви]». Краткое содержание книги:
Той вдигна втората кубинка, прицели се и хвърли Директно попадение в лицето.
Кубинката отскочи и се понесе надолу, а съществото, все още лепнало се за скалата, погледна Итън и изсъска.
— Колко дълго ще издържиш, а? — попита го Итън.
— Сигурно вече се уморяваш. — Той се престори, че му подава ръка. — Ще ти помогна. Само трябва да ми се довериш.
Начинът, по който го гледаше съществото, беше изнервящ — в очите му определено се четеше интелигентност, която беше още по-плашеща, защото той нямаше представа докъде стига тя.
Итън седна на скалата.
— Аз съм тук — каза. — Докато не паднеш.
Загледа как сърцето му бие.
Как мига.
— Адски грозен скапаняк си, да знаеш. — Итън се изкиска. — Съжалявам. Не се сдържах. От един филм е. Сериозно, що за твар си ти?
Минаха петнайсет минути.
Вече бе късен следобед.
Слънцето започваше да клони към залез, дъното на каньона вече беше в сянка.
Тук горе беше студено.
Появиха се малко облаци, но бяха рехави и изчезнаха в кристалносиньото небе като мимолетна мисъл.
Петте нокти на лявата ръка на създанието започнаха да потрепват върху микроскопичните опори и нещо в погледа на чудовището се промени. Пак имаше много ярост; но към нея се добави още нещо — може би страх?
То завъртя шава, оглеждайки скалата около себе си.
Итън вече беше направил този оглед и бе стигнал до същото заключение.
— Да, точно така, приятел. Този корниз. Моят корниз. Той е единствената ти възможност.
Тремор премина през десния крак на създанието и Итън отвори уста да го посъветва просто да се откаже, когато то скочи, издигайки се на цял метър, като в същото време замахна с дясната си лапа в широка хоризонтална дъга.
Щеше да разкъса лицето му, но Итън се сниши — ноктите одраскаха темето му, — след което вдигна и двата си крака, готов да изрита създанието от скалата.
Не беше необходимо.
Съществото нямаше шанс да стигне до корниза след загубата на толкова сили — просто беше направило последен опит да повлече Итън със себе си.
Падането явно не го изненада, защото то не издаде нито звук и не размаха ръце и крака.
Само се взираше в Итън, докато летеше към тъмното дъно на каньона с напълно неподвижно тяло, сякаш правеше скок във вода.
Напълно примирено, може би дори в мир с участта си.
14. Вчера не беше излизала от стаята си.
Дори не беше ставала от леглото си.
Беше се приготвяла за смъртта му.
Знаеше, че тя идва.
Но въпреки всичко да гледа как слънцето грява над един свят без Итън едва не я уби. По някакъв начин светлината беше направила всичко това реално. Хората, излезли на сутрешна разходка. Дори дърдорещите свраки при хранилката зд птици в съседния двор. Това бе продължение на събития, които смазаха и без това разбитото и сърце. Колелата на света продължаваха да се въртят, а тя живееше с неговото отсъствие като черен тумор в гърдите си. Мъката й бе толкова силна, че едва се заставяше да диша.
Днес беше излязла навън и сега седеше апатично в меката трева на задния двор, на едноосветеш от слънцето място. Беше се взирала часове наред в околните планини, бе гледала как светлината се движи по скалите и се бе опитвала да не мисли само за едно нещо.
Звукът от приближаващи стъпки я изтръгна ст унеса й.
Погледна назад.
Пилчър приседна до нея в тревата.
Той свали очилата си и ги постави върху крака си.
— Казаха ми, че сте пропуснали празника на жътвата в кооперацията.
— Не съм излизала от дома си от два дни.
— И какво смятате да постигнете с това? — попита той.
— Не зная. Но не мога да понасям хората да ме гледат. Разбира се, не можем да говорим за него, но ще видя съжалението в очите им. Или още по-лошо, ще ме игнорират. Ще се държат така, сякаш нищо не се е случило. Сякаш той никога не е съществувал. Дори на сина си не казах, че баща му е мъртъв. Не зная как да започна.
Скоро щеше да настъпи вечер.
В небето нямаше нито едно облаче.
Редицата млади трепетлики, които отделяха задния й двор от този на съседите, се беше превърнала в златна през нощта, кръглите листенца потрепваха на лекия вятър. Чуваше дървените вятърни камбанки на задната веранда до вратата. В подобни моменти, когато външното съвършенство се подчертаваше с реалност, която никога не би могла да познае, тя се страхуваше, че един ден ще изгуби разсъдъка си.
— Справяте се добре тук — каза Пилчър. — Трудностите с Итън бяха последното нещо, което съм искал. Надявам се, че ще ми повярвате.
Тя се обърна към него и погледна в черните му очи.