Тайният портал

— Най-добре е бързо да се приберете в къщата, милейди.

— Разбира се. Смятайте ме за вече влязла. Пристъпвайки назад, аз се отдалечих от него,

докато през това време той още по-съсредоточено инспектираше храстите. По някое време се скри от погледа ми. Бях очаквала именно този момент. Веднага се обърнах и с безшумни стъпки (специално си бях обула леки обувки) се затичах по нощната улица. Когато мистър Уест приключеше с претърсването на малкия парк, щеше да си помисли, че съм се прибрала в къщата, и всичко щеше да е наред. На мен това ми коства минаването по обиколен път, но това бе само едно дребно неудобство — като изключим огромната кучешка купчинка, в която нагазих с левия си крак, и парчето стъкло, на което порязах тънката подметка на дясната ми обувка заедно с кожата на крака ми. Ужасно болеше и трябваше да куцукам през останалата част от пътя. Но героично пренебрегнах болката. В сравнение с онова, което Себастиано бе изтърпял през изминалата седмица, това бе направо дреболия.

Отне известно време, докато намеря къщата на Реджиналд, въпреки че Ифи ми я описа много добре. Разбира се, не я бях попитала направо, а бях задала някои въпроси между другото („Всъщност кой се грижи за къщата сега, по време на бягството му? И къде точно се намира домът му?“). Веднъж тя беше споменала, че Реджиналд живее на Уимпъл Стрийт, но улицата бе доста дълга.

Разговорлива, каквато си беше, Ифи ме бе снабдила с нужната информация. Едновременно с това, без да осъзнава, ми бе дала и начален тласък да реализирам намерението си възможно най-бързо, тъй като предпоставките не можеше да са по-добри от сегашните.

— Чух, че е освободил прислугата. Сега къщата е напълно пуста. Което е истинска трагедия, тъй като е толкова красива! Разкошна сграда с гръцки пиластри и една истинска малка ренесансова кула.

Трябваше доста да повървя, а болката в крака ми все повече се усилваше, но на светлината на един уличен фенер най-накрая открих къщата с въпросната кула. Наистина беше красиво имение. Който и да беше менторът на Реджиналд, не беше пестил средства, точно както и Хосе в нашия случай.

Хосе… Къде ли беше сега? Дали имаше някаква представа какво се беше случило междувременно? Въпреки раната си, Себастиано бе изпълнен с надежда, дори настояваше, че съвсем скоро старецът щеше да се появи, но аз не бях и наполовина толкова убедена, колкото бе той.

Може би увереността ми щеше да се върне, когато отново държа маската в ръцете си. И точно заради това през тази нощ се намирах тук — бях възложила всичките си надежди на това, че Реджиналд бе скрил маската в къщата. Но докато сега стоях пред нея и я оглеждах на жълтеникавата светлина от уличната лампа, смелостта ми малко поспадна. Откъде можех да съм сигурна, че не бе взел маската със себе си? Баналният отговор гласеше: имах предчувствие, че е тук. По-точно не можех да го обясня, но и това би трябвало да е достатъчно. Във всеки случай стигаше, за да рискувам да си я върна обратно.

Просто в представите ми къщата не беше толкова огромна. Наистина беше грамадна, вероятно толкова голяма, колкото и нашата на Гросвенър Скуеър. Теоретично, ако Реджиналд бе скрил добре маската, можеше да я търся седмици наред, без да я намеря.