Тайният портал
- Автор: Фёллер Ева
- Серия: Пътуване във времето #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-201-4
- Переводчик: Стефана Моллова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тайният портал». Краткое содержание книги:
— Сега вече никой няма да може да ти помогне — присмя ми се той. — Дори и вашият старец, онзи Хосе. А и тъпата ти маска няма да ти е от полза.
Ножът му се стрелна със свистене към мен.
— Помощ! — изкрещях аз…
…и в следващия миг бях някъде другаде. Първоначално помислих, че съм мъртва. Реджиналд трябва да ме беше убил и сега се намирах на мястото, където човек отива, когато умре — където и да беше това. Може би в нещо като Ничия земя между рая и ада, докато една по-висша сила не решеше за къде окончателно трябва да отпътува човек.
Но тогава осъзнах, че пропадам през тунела на времето. Усещах, че този път не беше сън, а голата, ужасяваща реалност. Фучащото въздушно течение идващо от дъното на бездната, лакомото чудовище, което дебнеше там долу — всичко това беше истинско. Както и пронизителният писък, който издадох и от който ме заболя гърлото, защото претовари гласните ми струни.
Но в този миг освен страха и чувството, че пропадам, усетих и нещо друго — успокояващо присъствие, което ми се стори познато.
— Само не изпадай в паника — чух Хосе да казва отнякъде си. — И престани най-сетне да крещиш, с това нищо няма да промениш.
— Но това тук е истинско! — изкрещях отново.
— Разбира се, че е. — Той изникна до мен, също пропадайки, обърнал набразденото си от бръчки лице към мен. Дрехите му се вееха във въздуха, а върху черната превръзка на окото му се бяха образували снежни кристали. — Точно затова сега трябва да се концентрираш, за да можеш своевременно да се измъкнеш от тук. Нали знаеш какво те очаква долу.
О, боже! Джаберуокито!
— Как изобщо се озовах тук? — изкрещях.
Но предпочетох сама да си отговоря на въпроса, вместо да губя време и да чакам обяснението на Хосе. Маската ме бе довела тук. Или по-точно: подсъзнанието ми в комбинация с маската. Пред лицето на предстоящата ми смърт то бе окачествило Хосе като спасител — може би защото Реджиналд бе споменал името му заедно с маската. А може би и защото не бе останало повече време за други разсъждения.
Воденичният камък на времето започна да ме дърпа. Досега бях пропадала, кръжейки, подобно на есенно листо в буря, но изведнъж полетях по-бързо, нещо ме дърпаше към дълбините. Обгърна ме студ, върху кожата ми се появиха мънички замръзнали частици, образувайки броня и затруднявайки движенията ми.
— Помощ! — изкрещях.
— Камъните — извика Хосе някъде далеч над мен. — Там е последната врата!
Но гласът му заглъхна, подобно на шепот в ураган.
Спусках се главоломно право към Джаберуокито, след малко щеше да ме всмуче със студения си смъртоносен дъх, а с мен и всичкото време, което бе останало. С изключение на 1813 година, но тя бе на светлинни години от мен, откъсната от потока на времето и извън обсега ми. Поне Себастиано бе на сигурно място там, той имаше шанс да продължи да живее. Но при условие че това се вписваше в плановете на онзи, който бе избрал за трибуна за играта си на принц този отрязък от времето.
Представата, че някой можеше да застрашава живота на Себастиано — все пак едва преди седмица Младоженеца Кен се беше опитал да го убие, — освободи в мен неподозирани резерви. Обхвана ме яростна съпротива, опитах се да се противопоставя на смъртоносната сила в дълбините. До сетния ми дъх нямаше да позволя да се случи нещо със Себастиано. Исках да се върна обратно при него!
— Пусни ме! — прошепнах.
А може би само си го помислих, тъй като гласните ми струни отдавна бяха замръзнали, както и очите ми, и устните, и цялото ми тяло.
— Ана! Всичко е наред! Аз съм! Това е само сън!
Гласът на Себастиано достигаше до мен като през гъста мъгла. Една топла ръка галеше лицето ми. Замаяно отворих очи и установих две неща: Себастиано се бе надвесил над мен, а аз лежах в неговото легло. Това, че беше неговото, познах по картините над камината, дело на мистър Търнър. Едната изобразяваше малък морски пейзаж, а другата бе мой портрет, на който не изглеждах толкова изплашена, колкото на другите. Нощната лампа върху малкото шкафче до леглото разпръскваше мъждукаща светлина. Себастиано винаги я оставяше да свети нощно време, за да не се налага специално да я пали в тъмното, когато му се наложеше да стане. Заради раната това го затрудняваше.
— Откъде се появи така изведнъж? — попита той. — И с какво си облечена? Боже, та ти си напълно премръзнала! Да не би да си била навън?
Отново бях в истинския живот. Маската ме бе върнала обратно.