Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Дери Бруър излезе от палатката дълбоко замислен. Вятърът бе мразовит и виеше из лагера зад фронтовата линия. Загубата на малката армия на Клифорд не беше нищо особено, но той не можеше да повярва колко много войници загубиха живота си в бурята от стрели, която ги засипа в снега. Английските главнокомандващи знаеха опасностите, които носеше стрелбата с лък още от времето на Креси, т.е. поне от век насам. Армиите просто не можеха да тръгнат в поход без контингент от стрелци, не и ако очакваха да оцелеят. Въпреки това сблъсъкът на Съмърсет с врага беше оставил около шест хиляди мъртъвци или тежко ранени бойци, които не можеха повече да се бият. Не беше виждал толкова повалени хора, всичките само за няколко минути, от стрелковия дуел. Проклетият сняг им беше изиграл ужасна шега. Мнозина от тях щяха да умрат още същия ден, кръвта им щеше да изтече, защото нямаше кой да ги превърже. Лекуващите краля бяха дали напътствия на неколцина момчета и слуги, но те работеха грубо, а и ранените бяха твърде много, при положение че битката сега започваше.

Дери потръпна при мисълта за всичките ридаещи и стенещи мъже, които бе видял в палатката, с присвити от болка лица, до един с ужасни рани. Преди той бе оцелявал в битки — и още същата вечер се бе наслаждавал на обилна вечеря; но сега с безпокойство гледаше как кралският военен лечител събира в шепа нечие извадено око. Точно този отвратителен епизод го накара да излезе на чист въздух.

Трябваше да изпрати вестоносец до кралицата, разбира се. Сигурно отчаяно чака новини. Тя поне беше в безопасност в града със съпруга и сина си. С повече от трийсет хиляди мъже, които се биеха на нейна страна, тя сигурно очакваше огромна победа, която да сложи край на всякакви войни.

Отдалечавайки се от палатката с ужасите, Дери почувства как една ръка го спира в гърдите. Инстинктивно я сграбчи и погледна в суровото, необръснато лице на някакъв мъж, облечен във везана туника с колан, от когото лъхаше животинската миризма на неумита плът. Дери изви ръката, макар че усети как други се втурват зад него. Общо бяха четирима и всеки го наблюдаваше внимателно, докато този отпред го измерваше с поглед и разтриваше китката си.

Дери почувства как го облива вълна от спокойствие, огромна умора и разбиране.

— А, момчета — рече той едва ли не укорително. — Кой е това тогава? Кой даде заповедта?

— Милорд Клифорд — гордо каза единият. — Награда за главата му — щом се разбере, че е умрял. Ще претендираме за тази кесия с пари, господарю Бруър, от ковчежника. Добре ще е да мълчите, но всъщност все тая.

Дери усети, че се напрягат — да не би неочаквано да ги нападнат. Погледна над раменете им за някого, все едно кой, да му се притече на помощ. Проблемът бе, че в лагера бяха останали единствено блудниците и ранените. Би трябвало също да има търговци, слуги, съпруги и шивачки, но те сигурно бяха в края, присвили очи, за да могат да видят нещо от битката. Капитаните и войниците участваха в боя.