Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Херцог Съмърсет се разхождаше между редиците, минаваше покрай чакащите мъже, чието формирование се простираше далеч нататък, и гледаше как снегът ги покрива. Представляваха впечатляваща гледка. Освен пиконосци и стрелци с лъкове имаше огромно количество въоръжени с бойни брадви, секири и мечове. Те чакаха на крака или на групи от окаляни конници в двете крила. Барабанчици и носачи на вода, и търговци от всякакъв вид придружаваха армията и се движеха между бойните редове, докато войниците проверяваха оръжието и оборудването си, наместваха и оправяха торби и остриета.

Кралят и кралицата бяха в безопасност в град Йорк, на около дванайсет километра оттам. Съмърсет командваше армията, с граф Пърси в центъра, заедно с дузина барони и капитани ветерани. При новината, че ги приближава огромна армия, той ги бе измъкнал от лагера и ги беше отвел по замръзналата земя някъде между селата Тоутън и Сакстън. По негова заповед се бяха разположили върху открита площ с храсталаци, а земята на юг се разстилаше пред тях като на длан. Съмърсет поклати глава, възхитен от самия мащаб на похода. Само шест години преди това Уорик, Солсбъри и Йорк се бяха противопоставили на краля с едни нищо и никакви три хиляди бойци при Сейнт Олбънс — и бяха на косъм да спечелят. Погледът му обгърна три карета с най-малкото дванайсет хиляди мъже. Беше им намерил добро място — отляво защитено от блата, а отдясно — от Кок Бек, река, чиито води сега се изливаха буйно при толкова сняг, който се топеше в тях. Душата му се пълнеше, като гледаше с какъв плам и стоицизъм хората му понасяха всичко. Те бяха опората на крал Хенри, оставаха му верни.

Нещо, заради което младият херцог побесняваше, беше времето. Той носеше доспехи от полирани плочки, подплатени с кожа и дебел плат, направени така, че да поемат удари, които в друг случай биха убили човек. Бяха също и защита срещу мразовитото време, много повече, отколкото слоевете вълна и намаслен лен, в които бяха облечени пиконосците му, с торбести клинове и само една туника, които да ги пазят. Проблемът беше, че никой от тях нямаше опит със зимните битки. Дори най-опитните му капитани не бяха сигурни дали е по-добре за мъжете да лежат, или да чакат клекнали, дали имаше по-голяма опасност да умрат от студ, когато са върху земята, или когато стоят неподвижно. Логично беше да ги раздвижва, макар че това ги уморяваше и нарушаваше редиците и позициите. Някои от по-старите разправяха, че потта е коварен враг, че ако човек загрее прекомерно на студа, потта му замръзва върху кожата и му взима живота. Докато чакаха, вятърът се усили, повеите зачестиха, докато накрая бръснеше лицата им с кристалчета лед. Мнозина стояха с ръце пред себе си, за да се пазят, с притворени като цепки очи.