Кръвна връзка [Войните на Розите-3]

Уорик се чудеше дали няма да получи разрив на сърцето. Може би ще изпадне в несвяст на самото бойно поле и това ще го лиши от говор и ще остави изражението му като излято от разтопен восък. Въздухът не просто не му достигаше, ами при всяко издишване се чуваше звук, сякаш някаква рана изплюваше пламъци. Болеше го да диша. Болеше го да ходи. Знаеше добре, че няма друга дейност или труд, които тъй да омаломощават човека. Единствено сеченето на дървета можеше да се сравни с воденето на бой, затова всеки рицар прекарваше с часове всеки ден с брадва и меч в ръка, ако таеше надежди да се бие на бойното поле. Вродените умения за нищо не помагаха, когато ръцете ти са обезсилени от умора. Един боец трябваше да извае ръцете си яки, с мускули като дъбови дъски, за да защитават костите му. По този начин можеше да оцелее.

Едуард беше като дебнещ лъв. Не ставаше въпрос за височината му, а за факта, че бе роден за тази работа. Движеше се грациозно и премерено, затова се уморяваше по-бавно от мъжете около себе си. Нито един удар не отиваше нахалост, нито един замах не бе твърде широк. Беше убил поне дузина мъже и доспехите му вече бяха очукани и тук-там вдлъбнати и разпорени. Секирите в ръцете на онези, пред които се изправяше, представляваха двайсетина сантиметра твърдо желязо с такава конструкция, че да може да разреже доспехи, поне когато е в ръцете на мъж с достатъчно силен удар. Нагръдникът му разкриваше три триъгълни разреза, като от единия прокапваше кръв. Тримата бойци, които бяха преодолели защитата му, бяха останали далеч назад, стъпкани и вече изстинали.

Уорик можеше само да наблюдава как кралят пристъпва напред с умерена, неуморна крачка. Вече никой не искаше да се изправи пред него. Той излъчваше нещо дивашко, лъвско или пък вълче. Уорик потръпна, мъчейки се просто да диша и да не изостава. Вече нямаше съмнения, че Едуард е подходящ да бъде крал. Притежаваше родствена връзка и беше истински Голиат на бойното поле. Цели империи бяха изградени с по-малко заложби. Дори докато Уорик гледаше и дишаше болезнено, Едуард се промъкваше през разровената земя и издирваше някой да се изправи насреща му. Реакцията им към този огромен боец в бляскави доспехи бе да бягат бързо от пътя му, като че ли можеше да ги изгори. Той им се смееше, когато се подхлъзваха и падаха, удряше с меча си по щита, за да ги накара да се върнат обратно.

Уорик се сепна, щом отляво прозвучаха предупредително рогове. Звукът беше капризно нещо, когато си в доспехи, затова той заобръща глава напред-назад, макар че вървеше редом с Едуард и пазеше страната му от изненадващи нападения. Точно тогава някакъв млад земеделец, облечен в кожа и вълна, пристъпи към тях и замахна със секирата си, опитвайки се да свари Едуард неподготвен. Уорик намушка ръката му със собственото си острие, счупи костта и остави крайника да виси на една тънка жила. Врагът падна и се разкрещя, стиснал раненото място. Следващият удар прекрати виковете му, но роговете продължаваха да звучат.